Наближаваха минутите и секундите на излитането. По сигналните табла бягаха пъстри светлини, знаци и цифри. Най-сетне на яркочервен фон блесна думата „старт“… Бях така замаян, че дори не усетих първия лек тласък. По-скоро го разбрах от бурната реакция на земните хора. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха като луди по улиците и площадите. Светеха фантастични огньове, пукаха се грамадни увеселителни ракети. Цялата Земя ликуваше, когато ми се струваше, че трябва да ликуваме само ние.
Огледах се възбудено — не, никой от нашите не ликуваше. Лицата на всички изглеждаха в тоя миг сериозни и замислени, дори печални. В голямата сребриста зала не се чуваше никакъв звук — нито въздишка, нито възклицание дори. И като че ли не гледаха ни Земята, ни телевизорите, като че ли гледаха в себе си. Дори Безсонов ми се видя малко омърлушен в тоя миг. Дали не си мислеше за своя никакъв Курск, когато го чакаха чудни и невиждани светове? Бях толкова поразен, че дори не знаех как да реагирам. Може би това е било първото голямо разочарование в живота ми и първото тежко изпитание на моите момчешки възгледи.
Трябваше да минат почти две десетилетия, за да проникна отчасти в същността на тия мигове. И да разбера за свой срам колко по детски съм бил несправедлив и наивен. Всъщност всички освен мен бяха преживели тия мигове наистина дълбоко и човешки. Тогава не разбирах, че те се прощаваха. Те се прощаваха с всичко, което им беше неизмеримо близко и скъпо. Те се прощаваха със Земята, може би единствената прекрасна планета в неизмеримата космическа пустош. Никой не знаеше дали не се прощават с нея завинаги. Те се прощаваха с близките си, с майките си, с децата си. Много от тях може би никога повече нямаше и да видят. Те се прощаваха, както човек се прощава на смърт. Именно смъртта и нищото ги откъсваше в тоя миг от синята близка планета. За нас на „Аякс“ щеше да мине малко повече от половин век. Но все още никой не можеше да изчисли колко време ще измине на самата Земя. Дори да се завърнехме някой ден, никой не можеше да каже какво ще намерим.
— Е, тръгнахме! — обади се най-сетне Безсонов. — Тръгнахме, малки глупчо… Ще видиш ти сега една Курска аномалия…
А всъщност дори не бяхме тръгнали. Сега работеха термоядрените помощни реактори, които щяха да ни изведат на нова далечна орбита. Едва там щяха да заработят нашите истински двигатели. Това беше чисто и просто мярка за предпазливост — толкова мощни бяха тия двигатели, такава страшна енергия издишваха техните огромни дюзи. Ако бяхме излетели от ниската орбита, дори не бяхме в състояние да предвидим какви тежки поражения можехме да нанесем на Земята. Но сега „Аякс“ все повече усилваше своята скорост, наистина все още мравешка в сравнение с това, което щеше да постигне след две години.
След една седмица ние отново седяхме в същите кресла и отново гледахме Земята през кристалното стъкло, което, разбира се, беше всичко друго освен стъкло. Безсонов отново бе седнал до мен. Всеки миг очаквах да каже, че Земята прилича на стара сребърна пара, но не го каза. Сега всичко ми се виждаше много по-обикновено и делнично. Земята вече не беше истинската Земя, а далечно небесно тяло. И хората ми се видяха съвсем други. Те бяха вече преживели кризисния момент, макар че тогава не го разбирах. Сега те бяха много по-оживени и тържествени, чувствуваха, че в битката трябва да се влезе като в истинска битка. На всичко отгоре бяхме привързани към креслата с колани, тънки проводници ни свързваха с медицинския център. Отново светна табелката „старт“, истинските двигатели заработиха, макар и със своята минимална мощност. И все пак ударът се почувствува силно, около десет минути стоях в креслото като зашеметен. След това всичко се нормализира, движението едва се усещаше. Комендантът стана от мястото си и се обърна към нас.
— На добър път! — каза той. — И щастливо плаване!…
После внезапно се усмихна, зъбите му блеснаха на меката светлина. И все пак нещо особено имаше в тая усмивка, която и досега живо си спомням, макар че не мога да проумея. Във всеки случай не беше ни весела усмивка, ни иронична, ни предизвикателна. Може би е била просто знаеща. Сега разбирам, че дори усмивката на Джокондата не можеше да бъде по-загадъчна. Изглежда, само Безсонов успя да проникне мъничко в нея. Той се засмя късо, после каза:
— Само тоя дявол разбира какво сме почнали…
Изобщо с Безсонов са свързани всичките ми най-ранни и най-хубави спомени. Винаги когато се връщам към ония години, в съзнанието ми изплува един друг, сякаш непознат образ — кръгло, весело, дори малко лукаво лице. Само неговото добродушие ме свързва със сегашното му лице. Докато бях момче, той просто не се отделяше от мене. И сега ми е трудно да си обясня неговата привързаност. Може би славянска доброта и грижовност към едно кръгло сираче? Може би неговата собствена самота. Или чисто и просто доброто му и нежно сърце, което естествено го привличаше към най-беззащитния. Трябва да кажа, че съвсем успешно изпълняваше ролята си на втори баща или на втори дядо. Вършете го сърдечно и искрено. И точно затова — като при всички рано остарели момчета — ми беше малко досаден.