— Мъжете, които обиди, се прибраха у дома, за да открият, че жените и децата им са били избити — каза Хеликаон. — И да, те не са опитни занаятчии. Те са моряци. Днес ги задържах със себе си, за да им дам нещо да вършат и нещо, за което да мислят, нещо различно от загубата, която са преживели. Но ти не разбираш това, нали? Никой, който говори за фалшиво съчувствие, не би могъл да разбере.
Калкеус щеше да заговори, но Хеликаон вдигна ръка.
— Не, не искам да говорим повече за това. Утре отплавам за Троя. Ти ще останеш тук. Искам мостът да бъде поправен и да се издигне нова Морска порта. После можеш да организираш работниците и да възстановите складовете.
— Имам много работа за вършене в Троя — отвърна Калкеус. После видя, че студеният блясък се връща в очите на Хеликаон. — Но разбира се с радост ще помогна тук.
— Мъдро от твоя страна.
Ковачът въздъхна.
— Значи това са първите мъдри слова, които съм казал днес. Ти си прав, Хеликаон. Аз съм идиот. И ти си последният, когото бих искал да обидя… не само защото ми трябва златото ти, но и защото застана до мен и ме подкрепи, когато другите ме смятаха за луд. Така че се надявам да ми простиш и да оставим тези гневни мигове зад гърба си.
Лицето на Хеликаон се отпусна, но той не се усмихна, а в свирепите му сини очи не се появи топлина.
— Ние сме това, което сме — каза царят. — И двамата. Ти не осъзнаваш страданието на другите, но пък и никога не си изгарял хора живи, за да се наслаждаваш на писъците им.
Той замълча за момент, а после отново заговори:
— Казваш, че мостът може да се поправи бързо?
Калкеус кимна.
— Мога да го направя използваем за двадесет дни. Съмнявам се точно в момента да искаш нещо повече.
— Защо мислиш така?
— Ти си богат човек, Хеликаон, но богатствата ти зависят от търговията. Всяко късче злато, което използваш за възстановяването на Дарданос, може да се окаже безразсъдно разхищение, ако микенците нахлуят отново. А ако тази война се проточи, може би ще имаш нужда от цялото си богатство.
— И ти ще ме посъветваш да…?
— Да направиш само временни поправки на минимална цена. И да преместиш съкровищницата си от Дарданос.
Хеликаон поклати глава.
— Първото е невъзможно. Тук няма нация, Калкеус, само смесица от раси, дошли в Дардания в търсене на богатства — хити, фригийци, тесалийци, траки. И много други. Те се подчиняват на законите ми и плащат данъците, които искам, защото аз от своя страна ги пазя от враговете им и смазвам всеки, който ми се опълчи. Ако заподозрат, че съм изгубил вяра в способността си да защитя собствената си земя, тогава и те ще изгубят вяра в мен. Тогава ще съм изправен не само срещу нахлуване от север, но и бунт отвътре. Не, поправките трябва да са стабилни и предвидени да издържат.
— Тогава ще бъдат — съгласи се Калкеус. — И с риск отново да те обидя, какво ще стане с моята молба? Както виждам, тази война не се кани да свършва скоро, така че работата ми е още по-важна.
— Зная. Помогни на хората ми тук и ще се погрижа в Троя да те чака злато. — Хеликаон се надигна изморено на крака. — Изглежда вярваш много силно в тези червени камъни, Калкеус. Дано не грешиш.
— Не греша. Сигурен съм. Преди края на лятото ще ти донеса най-великия меч на света, Хеликаон.
II
МАСКИТЕ НА ПРИАМ
Сънят бе ужасяващ. Ксандер висеше над черна яма. Като погледнеше надолу, виждаше десетки кървавочервени очи, които го гледаха, и остри зъби, чакащи да разкъсат плътта му. Той погледна нагоре, търсейки упование в мъжа, чиято силна ръка го държеше за китката.
После изкрещя… защото над него бе надвиснал труп, от чиито кости се белеше сивкава гниеща кожа. Разпадащите се сухожилия на китката и лакътя му започнаха да се разтягат. Костите на пръстите се строшиха и Ксандер падна в ямата.
Събуди се стреснат, а краката му се свиха със спазматично движение. Широко ококорен, той се огледа из малката позната стая за почивка в Дома на Змиите. Сърцето му бавно се върна към нормалния си ритъм, а паниката изчезна. Той отново чу думите на Одисей в ума си: „Моята Пенелопа твърди, че има два вида сънища. Някои идват през порта от слонова кост и тяхното значение е измамно. Други идват през порта от рог и се носят на крилете на съдбата.”
Ксандер седна в леглото. През спуснатия капак на прозореца прозираше ярка слънчева светлина, но младият лечител нямаше желание да я пуска в стаята. Стореше ли го, времето му за почивка щеше да е приключило и той отново щеше да излезе сред умиращите и осакатените.