Агамемнон се обърна към него, а тъмните му очи бяха студени и празни като зимното небе.
— Ахил се бие за славата на Ахил — каза царят на Микена и Одисей усети истината в думите му.
Битката продължи, докато слънцето се издигаше в небето. Одисей виждаше как западните армии бавно отстъпват назад, а Ахил и групата му рискуваха да бъдат обкръжени. Той вдигна поглед към слънцето, което сега се спускаше към хоризонта, и започна напрегнато да се взира на юг, по протежението на реката. Накрая забеляза далечна точица — конник, който яздеше бързо към тях. Съгледвачът си проправи път през задните редици на битката, изкачи се по укреплението и скочи от коня пред Агамемнон.
— Те идват, господарю! — каза той задъхан.
— Крайно време беше — отвърна царят-войн удовлетворено.
Светлината блестеше по копията на стотици маршируващи мъже, обкръжени от конница, докато новата армия се движеше към Троя. Одисей погледна обратно към битката под него.
Троянците, които се намираха по-ниско, още не бяха видели заплахата.
Конницата на приближаващата армия се спусна в галоп, директно към незащитената страна на троянската пехота, със спуснати напред копия. Осъзнали заплахата, изтощените от битката троянци отчаяно се опитаха да се престроят, за да посрещнат атаката, но въпреки това сблъсъкът бе унищожителен. Десетки мъже паднаха под копитата на конете.
Хектор реагира бързо. Неговите фригийски стрелци, намиращи се в задната част на бойното поле, започнаха да пускат залп след залп към приближаващите пешаци. Стрелите отскачаха от щитовете и коничните шлемове, но някои мъже паднаха на земята, спъвайки други.
Троянският кон бе изолиран от другата страна на битката, но по заповед на Хектор половината от войните му се отделиха и се спуснаха в галоп да посрещнат новата заплаха. Самият троянски принц смушка огромния си боен кон и се хвърли в галоп срещу врага. Когато го достигна, неколцина ездачи тръгнаха срещу него. Острието му изсвистя, събаряйки първия от коня му, вторият падна, когато мечът на Хектор, тласкан от неистов гняв, разби черепа му. След това нечие копие се заби в гърдите на жребеца Арес и той падна, хвърляйки принца на земята.
Одисей вече не можеше да го види. Ядосан и изнервен, обърна погледа си към водача на новопристигналата армия, който, заобиколен от личната си стража, яздеше по склона към него.
— Е, Кигон, няма ли да участваш в битката днес? — попита той, докато ликийският владетел спираше коня си.
Дебелият цар свали шлема си и се усмихна студено.
— Трябва да покажеш повече благодарност, Итака— каза той. — Когато се срещнахме за последен път, обяви, че си много разярен от неморалната ми постъпка и смъртта на един човек, при това прост моряк. Сега ти и другите царе ме молите да убия хиляди. Къде е благодарността ви?
Той слезе от седлото и подаде юздите на един от хората си.
— Всички действия имат последствия, Одисей. Като забранихте на корабите си да спират на плажа ми, заради смъртта на онзи моряк, двамата с Хеликаон нанесохте тежък удар на Ликия, осакатихте търговията ми и източихте ресурсите ми. Народът ми гладуваше и за пръв път от поколение насам имаме умрели от глад деца през зимата. Когато Агамемнон ме потърси за свой съюзник, изненадан ли си, че не питаех вярност към Хеликаон и роднината му Приам?
Одисей нямаше отговор на това. Обърна му гръб и отново се загледа към бойното поле. Тогава чу рога на Хектор — два кратки тона, повтарящи се отново и отново. Сигнал за отстъпление. Добре, помисли си. Не можеш да спечелиш днес, Хектор. Скамандър ни принадлежи. Отстъпи, докато още можеш.
Ала троянците се биеха на всяка крачка, защитавайки ранените си, докато отстъпваха към реката и относителната безопасност на четирите й моста.
Не повече от стотина войници бяха минали по един от дървените мостове, когато лумна ярък пламък, сякаш някой там бе запалил факла. Внезапно целият мост се запали, а пламъците обхванаха и мъжете на него. Те закрещяха и се загърчиха в агония. Мнозина скочиха в Скамандър, но плътта им не спираше да гори и писъците им бяха ужасяващи. После и вторият мост започна да гори. След броени мигове и четирите моста — пътят на троянците за отстъпление — бяха потънали в пламъци.
Вцепенен от гледката, Одисей се обърна към Агамемнон.
— Това твое дело ли е? — попита той, но микенският цар само поклати глава, също толкова изненадан.
Те гледаха заедно, докато отчаяните троянци, хванати в капан между напредващата вражеска армия и реката, започнаха да се хвърлят в бързите води, някои помагайки на ранените да пресекат, други — просто спасявайки живота си. Мнозина от ранените потънаха или бяха изтласкани надолу по течението към залива, твърде слаби, за да се борят със силата на могъщата река.