Тогава Агамемнон ахна и посочи към Хектор, който, отново качен на гърба на огромния Арес, прекоси Скамандър високо над пламтящите мостове. Той спря жребеца в средата на реката и застана там, докато водите бушуваха около него. И други мъже от Троянския кон се присъединиха, водейки своите коне редом до Арес, като по този начин намалиха силата на течението. Скоро тридесет бойни коня стояха неподвижно в реката и търпяха, докато водата ги блъскаше. Ездачите имаха само щитове, с които да защитават себе си и жребците си от стрелите и копията на врага, и трима паднаха в Скамандър и бяха отнесени. Повечето обаче устояха на мястото си, позволявайки на ранените троянци да прекосят в безопасност. Фригийските стрелци изтичаха по речния бряг, за да защитят конете с дъжд от стрели по напредващия враг.
Одисей искаше да извика от радост и се усмихна вътрешно, когато видя гнева по лицето на Агамемнон.
— Хектор е жив — изсъска микенският цар. — Нищо ли не може да го убие?
— Той атакува сам цяла армия и все пак оцеля — отвърна Одисей щастливо. — Затова е Хектор, а ние, царете, наблюдаваме отстрани.
Вече му се гадеше от компанията на Агамемнон, затова тръгна към бойното поле, куцайки тежко с ранения си крак. Носачи на носилки сега обикаляха равнината, за да отнасят ранените. Видя лечители, които помагаха на войните от западните армии, и войници, които убиваха ранени троянци. Земята бе натежала от спечена кал и кръв и Одисей бързо се измори.
Тогава видя фигура, която разпозна — дебел войн с твърде голяма броня, легнал в калта с гръб, опрян в тялото на умрял кон. Одисей докуцука при него.
Принцът кървеше от поне двадесет рани.
— Е, Одисей — каза той със слаб и хъхрещ глас. — Да не си дошъл да ме довършиш?
— Не, Антифон — отвърна царят на Итака и седна до него, внезапно изморен. — Просто искам да поговоря със стар приятел.
— Ние с теб приятели ли сме? — попита принцът.
Одисей сви рамене.
— В момента да. Утре ще е друго.
— Утре аз ще съм мъртъв, Одисей. Тази рана ще ме довърши — той посочи дълбока рана от лявата си страна, от която по земята капеше тъмна кръв. — Някой по-слаб човек вече щеше да е умрял.
Грозния цар кимна.
— Какво стана на мостовете? — попита той.
Антифон се намръщи, а пепелявото му лице потъмня.
— Малоумният ми баща. Приам тайно е наредил на орлите да подпалят мостовете с нефтар, ако започнем да отстъпваме. „Троянците не отстъпват”, така казва той.
Одисей усети как го залива вълна на отвращение.
— Напълно луд ли е вече? — попита той, шокиран от безскрупулната жестокост на троянския цар към собствените му войски. — Понякога е трудно да прецениш разликата между лудост и студенокръвна бруталност.
Антифон се опита да се надигне до седнала позиция, но беше твърде слаб и отново се свлече. Одисей видя, че кръвта, капеща от раната, е намаляла. Изглежда на принца не му оставаше много живот.
— Той е жестокият и себичен цар, който винаги е бил — въздъхна Антифон. — Понякога е объркан. Мислехме, че е от виното, защото вече почти не яде. После му идват нелепи идеи като тази. Хектор просто ги игнорира. Но сега… — Той посочи към реката. — Още е хитър, виждаш ли? Не е казал на никого, освен на орлите си. А те ще се самоубият за него, ако им нареди.
Един микенски войник дойде при тях с почервенял от кръв меч. Търсеше ранени врагове. Одисей му махна с ръка да се разкара.
Антифон се умълча за известно време и царят помисли, че е умрял. После едрият мъж проговори отново и в гласа му се долавяше отчаяние:
— Троя ще падне. Не може да бъде спасена.
Одисей кимна тъжно.
— Агамемнон ще спечели и градът ще падне. Щом достигнем великите стени и го обсадим, ще бъде само въпрос на време. Ще се намери предател. Винаги има такива.
Антифон проговори слабо:
— Мислех си, че ще оцелее хиляда години. Има предсказание…
— Винаги има предсказание — прекъсна го раздразнено Одисей. — Аз не вярвам в тях, Антифон. След хиляда години Златният град ще е прах, стените му ще са сринати и диви цветя ще изпълват поляните на мястото на двореца на Приам.
Антифон се усмихна едва-едва.
— Това звучи като предсказание, Одисей.
Царят се наведе към него.
— Но градът няма да умре. Обещавам ти го. Историята му няма да бъде забравена.
В ума му вече се оформяше разказ за гнева на един войн и смъртта на герой.