Ахил се намръщи.
— Одисей ми каза, че си бил обучаван от Макаон в Дома на змиите. Ако подобен известен лечител те е пратил на бойното поле да помагаш на ранените троянци, значи трябва да вярва в уменията ти. Нима казваш, че няма да помогнеш и на моите повалени войни? Обмисли внимателно отговора си, момче.
Засрамен, Ксандер каза:
— Съжалявам, господарю. Ще сторя каквото мога, за да помогна.
Ахил се обърна към Белоокия.
— Призори, когато момчето си е отпочинало, го отведи до Царска радост. Там ще е безценен.
Лечителят кимна и се оттегли. Един слуга дойде до лагерния огън, предлагайки подноси с хляб и месо на войните. Постави храна до ранения мъж, но той не я докосна, а просто отпи от виното си. Ахил посочи Ксандер и кимна. Слугата донесе храна и на момчето. Месото беше от печено прасе — горещо, мазно, добре осолено и много вкусно. Ксандер усети как стомахът му изръмжава при тази прекрасна миризма. Осъзна, че не е ял през целия ден, както и деня преди него. Зачуди се кога ли за последно се е хранил, а после отхвърли подобни мисли и заби зъби в крехкото месо.
За известно време, докато войните се хранеха, настана тишина. После Ахил се обърна към ранения:
— Ще наредя да те отнесат в Царска радост, Тибо. Тази нощ на плажа ще е студено. Там поне ще си на завет.
Тибо поклати глава.
— Ще си стоя тук до огъня. Не искам да бъда горе при мъртвите и умиращите.
— Аз съм твой цар и мога да ти наредя — отвърна Ахил меко.
Войнът изсумтя.
— Ти би ли искал да си там, в онова място на мъчения.
Царят поклати глава и не каза нищо повече.
Русокосият войн го сръга с лакът.
— Ходихме там веднъж като деца. Помниш ли как посетихме Царска радост с баща ти? Не зная защо.
Ахил кимна, докато дъвчеше месото си, после преглътна.
— Помня, Патрокъл.
Другият продължи:
— Тогава дворецът беше красив, белите стени бяха изрисувани с ярки картини на богове. Имаше меки килими по мраморните подове — никога не съм виждал такива преди — и навсякъде блестеше от злато и скъпоценности. Беше страхотна гледка.
— Така е — съгласи се Ахил. — А сега последователите на Агамемнон го превърнаха в кочина — после той се усмихна. — Спомням си, че ни се скараха, защото си играехме на високия балкон, от който падна Елена.
Патрокъл поклати глава с удивление.
— Никога няма да забравя този ден, докато не извървя Тъмния път. Как принцесата се хвърли към смъртта си заедно с децата.
Тибо изсумтя.
— Децата без друго бяха мъртви. Агамемнон щеше да се погрижи за това.
— Но нямаше причина Елена да умира — възрази Патрокъл. — Струва ми се грешно, подобна красота размазана по скалите долу.
Ксандер слушаше удивено. Бе срещал принцеса Елена само веднъж, в спалнята на Хеликаон, когато Златния бе смъртно болен. Тогава видя обикновена на вид пълна жена със сладка усмивка. Може би говорят за някоя друга Елена, помисли той.
— Не беше красива — каза Тибо замислено.
— Да, но ти не ги обичаш пухкави — отвърна Патрокъл и се ухили. — Предпочиташ ги кокалести като момчета. — Той смигна на приятеля си.
— Истина е — съгласи се Тибо в знак на помирение. — Но имам предвид, че не беше красива като скъпа курва…
Патрокъл започна да се смее отново, но Ахил се намеси:
— Зная какво имаш предвид, Тибо. Тя нямаше красотата на златокосата Афродита. Беше повече като суровата и ужасна Хера, пред която дори боговете треперят.
Тибо кимна в съгласие.
— Накара ме да се чувствам като малко момче. Беше като майка, която обичаш, но от чийто гняв се боиш. Другите мъже на балкона казаха същото. Всички говорят за нея.
Многото приказки го накараха да се закашля. Спазмът изглеждаше много болезнен и той се хвана за гърдите с две ръце.
Лицето му изгуби цвят и войнът изстена, а Ксандер види, че кървавото петно под бинта се разраства.
Момчето взе кожената си чанта, стана и каза на ранения войн:
— Може би мога да ти помогна, господарю, ако ми позволиш.
XX
ИЗБОРЪТ НА АНДРОМАХА
Андромаха стоеше на носа на „Ксантос” и вдишваше свежия морски въздух, докато големият кораб се носеше с лекия вятър. Винаги бе обичала пролетните дни, когато снеговете се топяха по склоновете на великата Ида, реките и потоците около малката Тива се изпълваха и блестяха с чиста ледена вода, а гористите хълмове и долини се обличаха в бледозелени, измити от дъжда листа.
Когато баща й я прати за жрица на Тера, тя смяташе Тива за свой дом. Но когато я продадоха на Троя, за да се ожени за Хектор, островът се бе превърнал в дома й. И ето я сега, на „Ксантос” и на по-малко от ден плаване от Златния град. „Къде е домът ти сега?” — зачуди се тя. — „В Троя ли, където копнееш да вземеш сина си в ръце? Или на този кораб, където в дългите зимни дни на страх, копнеж и блаженство живя и обича Хеликаон?”