Симоент беше плитка и заблатена дори през пролетта, така че Хеликаон насочи „Ксантос” към средата на течението. Андромаха виждаше много малко в мъгливата нощ, а времето се точеше бавно. Накрая усети, че корабът забави съвсем и спря. Тишината около тях бе тежка и потискаща.
— Не можем да продължим повече — каза Ониакус тихо. — Ще спрем тук и ще разтоварим калая. Остава ни да се надяваме, че врагът не ни очаква.
Андромаха усети тръпка на страх да пробягва по нея. Хванат в капана на тази тясна и плитка река, „Ксантос” щеше да е уязвим за микенските сили. Дали адмирал Менадос бе успял да прати на Агамемнон новината за пристигането им? Дали бе имал време?
Гребците прибраха греблата си и бавното движение на реката понесе кораба леко на една страна, докато не опря в брега. Андромаха се опита да прониже мъглата и мрака с очи, за да види брега.
Внезапно проблесна факла и нечий глас извика приглушено:
— Ехо, „Ксантос”!
От мрака изплува тъмна фигура с наметало и спусната качулка. На светлината на факлата изглеждаше масивна.
Хеликаон остави руля и слезе до централната палуба. С дълъг кинжал в едната ръка той прескочи парапета на кораба и се приземи леко на меката трева долу.
Андромаха чу познат глас:
— Няма нужда от кинжали между нас, Златни. — После Хектор свали качулката си, пристъпи напред и стисна Хеликаон в мечешка прегръдка. — Андромаха добре ли е? — чу го тя да пита и отиде до парапета, където той можеше да я види.
Хектор вдигна очи и на светлината на факлата тя видя, че лицето му е изморено и напрегнато. Ала все пак се усмихна, когато я видя.
Един моряк спусна стълба от палубата до брега и Андромаха бързо слезе. Поколеба се пред съпруга си, обхваната от противоречиви емоции. После пристъпи в прегръдката му. Погледна нагоре към лицето му.
— Астианакс? — попита приглушено.
Той кимна успокоително.
— Добре е.
Те се отдръпнаха един от друг и тримата се спогледаха. Андромаха не бе очаквала този момент. Мислеше си, че ще се върне в Троя, съпроводена от Хеликаон, а Хектор ще воюва надалеч. Бе прекарала много безсънни нощи на кораба, чудейки се как да запази забранената си любов в тайна в град, изпълнен със слухове и шпиони. Сега бъдещето й изглежда се бе променило за едно мигване на окото. Това, че виждаше Хектор отново, а на лицето му бе изписан товар, който едва успяваше да удържи, я накара да се срамува от себе си и себичните си планове.
Хеликаон изглеждаше искрено зарадван да види отново стария си приятел.
— Ти си радостна гледка за очите ми, братовчеде — каза той. — Как знаеше, че ще сме тук?
— Сигналният огън на Носа на приливите. Дадох заповед да го запалят в мига, в който някой види „Ксантос”. Отдавна чакаме завръщането ти, Златни. Знаехме, че ще пробиеш блокадата на Менадос.
— Трима смели мъже дадоха живота си, за да ни позволят да преминем — каза Хеликаон. — Асиос и двама моряци от „Борей”.
— Имената им бяха Ликаон и Перифас — каза му Андромаха.
Той я погледна и кимна.
— Права си, Андромаха. Имената им не бива да се забравят. Асиос, Ликаон и Перифас.
— Тези тримата може би са спасили Троя, ако носиш калай — каза Хектор.
— Целият ни трюм е пълен с него, братовчеде.
Принцът въздъхна облекчено.
— Побърканият ти ковач Калкеус ми казва, че може да прави здрави мечове от метала на Арес, но все още не ми го е доказал. Междувременно нашите ковачници пустеят. Не можем да продължим боя без твоя калай. Нека го разтоварят възможно най-бързо, а ние ще поговорим.
Той махна с ръка и от мрака се появиха мъже, водещи каруци, теглени от магарета. Някои от новодошлите се закатериха по въжетата на палубата на „Ксантос”. Разнесоха се тихи поздрави, когато стари приятели се срещаха отново, а после вратите на трюма се отвориха и те започнаха да разтоварват безценния метал. Хектор поведе Хеликаон и Андромаха малко встрани на едно по-равно място, където околните хълмове криеха малък лагерен огън. Тримата седнаха. Хектор свали наметалото си и Андромаха видя, че е в пълно бойно снаряжение.
— Новините, които чуваме за Троя, са мрачни — каза Хеликаон. — Антифон и Парис — мъртви. И бедната Елена.
— Ами децата й? — попита Андромаха.
Хектор поклати глава и мълчанието му им даде отговор. На светлината на огъня тя видя, че сякаш е остарял с десет години от последния път, когато го бе видяла. Очите му бяха хлътнали, а тъгата й мъката изглежда бяха завинаги вдълбани на лицето му. Той потърка ръце над огъня. Изглеждаше потънал в мисли. След малко потрепери, сякаш горчивите спомени се бяха върнали, за да го тормозят.