Хеликаон знаеше, че морякът си спомня събитията в Залива на сините сови, когато се бе опитал да го разубеди да стори същото с микенските пирати.
— Не бих искал роби да умират по този начин — отвърна той. — Войната превръща всички ни в диваци. Това не е победа, с която човек да се гордее. Онези микенци и робите им бяха обречени на смърт от незнанието, арогантността и нетърпението си.
— „Алектруон” е прокълнато име — каза Ониакус.
Хеликаон кимна.
— Така е. Агамемнон едва ли ще ядоса Посейдон, като построи нов. Имаме само един проблем.
— Какъв, господарю?
— Трябва да излезем от залива преди Агамемнон да успее да прати друга флотилия от Имброс или Залива на Херкулес, а пътят ни е блокиран — Хеликаон изруга. — Онези кораби може да горят и до мръкване.
— Въпреки че нефтарът гори свирепо, открихме, че изгаря бързо — извика им Акамас, капитанът на „Щита на Илиос”. — Тогава, Златни, ще откриеш, че Щитът и другите кораби могат да идат там, където „Ксантос” не може.
Докато чакаше огньовете да угаснат, Хеликаон разпита някои от микенците, които екипажите му бяха измъкнали от залива. Повечето бяха прости моряци, които не знаеха нищо. Те бяха убити и хвърлени обратно във водата. Бяха спасили и един офицер, но той умря от изгарянията си, преди да им каже нещо важно.
Слънцето потъваше на запад по времето, когато „Артемисия” тръгна за последен път към микенската флотилия. Използвайки греблата си, за да отблъсва останките, екипажът на кораба отвори тесен канал през димящата маса от почернели греди, като по пътя си откриваше и прочистваше подводни опасности. Един по един я последваха първо по-малките кораби, а след това и по-големите, като всеки разширяваше пътя към изхода на залива.
Накрая два от тях — „Наяда” и „Делфин”, се върнаха. Екипажът на „Ксантос” хвърли въжета и двата троянски кораба изтеглиха огромната бирема бавно през канала, отворен от другите. Моряците на „Ксантос” гледаха мълчаливо, докато се носеха край корпусите на призрачните кораби, по които се виждаха стотици овъглени трупове. Някои от изгорелите и почернели от сажди моряци все още стояха изправени, застинали в мига на смъртта си. Повечето бяха умрели, оковани за пейките, със сгърчени от ужасната горещина тела. Много от мъжете на „Ксантос” извърнаха очи, ужасени от сцената. На места микенските кораби още димяха и вонята бе отвратителна.
Мина много време, преди бягащите кораби да достигнат открито море и свеж въздух. След това, докато слънцето докосваше хоризонта, „Ксантос” и малката му флотилия се понесоха през Хелеспонта към безопасността на Великата зеленина.
Андромаха стоеше, както бе стояла през по-голямата част от деня, на западната стена на Троя, наблюдавайки събитията в залива долу. Тя не се присъедини към възгласите около нея, докато микенската флотилия гореше. Вместо това стоеше застинала и смълчана, изплашена, че ако си отвори устата, ще се разплаче. В сърцето си казваше последно сбогом на мъжа, когото обичаше повече от всеки друг. Докато денят захладняваше, тълпите около нея се върнаха по домовете си или в казармите, но Андромаха не помръдна, докато на стената не останаха само тя и четиримата й стражи.
Нощното й пътешествие към града се бе оказало спокойно. Малкият керван прекоси равнината на Симоент, а после мина под северния склон на платото, на което се издигаше Троя. Докато приближаваха, Андромаха виждаше светлини високо над себе си. Това бяха прозорците на покоите на царицата, които гледаха на север над високата скала. Под скалната стена едва ли имаше разположени войници. Но когато достигнаха подножието на североизточния бастион, съгледвачите избързаха, за да проверят дали пътят към Дарданската порта е чист. Останалите чакаха в мрака, осъзнавайки, че им остават само няколко крачки, но тези няколко крачки са най-опасните. Ако войските на Агамемнон бяха достигнали Портата, всичко беше изгубено. Сякаш мина цяла епоха, докато съгледвачите се върнат, за да съобщят, че пътят все още е отворен. Магаретата се прокраднаха в безопасност в града.
Срещата на Андромаха с Астианакс бе много щастлива. Когато прегърна момчето — топло, сънено и изненадано, че са го събудили посред нощ — тя видя и друго дете — русокосо и с бяло лице, което стоеше в ъгъла на стаята, облечено в нощна премяна. Все така хванала сина си, Андромаха коленичи и се усмихна.
— Декс? — попита нежно и малкото момче кимна глуповато. Тя видя, че по лицето му има засъхнали сълзи, все едно е заспало разплакано. Обви ръка около рамото му и го прегърна. — Аз съм Андромаха — прошепна в ухото му — и ще се грижа за теб, ако искаш. Би ли желал да останеш тук с Астианакс и мен?