Отдръпна се и погледна в тъмните му очи. То каза нещо, но с толкова тих глас, че не можа да го чуе. Тя се приближи отново и помоли:
— Повтори това, Декс.
Малкото момче прошепна:
— Къде е Слънчевата жена? Не мога да я намеря.
Сега, застанала на западната стена, тя гледаше, докато димната завеса, надвиснала над флотилията от мъртви кораби, се стапя под ударите на северния вятър. Андромаха осъзна, че и мъглата, която правеше мислите й през последните дни неясни — мъгла, породена от противоречиви емоции, страх и изтощение — също се е разпръснала. Радваше се отново да е в Троя, където й беше мястото, със сина й и неговия малък братовчед сирак. Сега не беше ничия любовница, ничия дъщеря и ничия съпруга. Ако всички трябваше да умрат, както се опасяваше, че ще стане, щяха да умрат заедно. А тя щеше да защитава децата до последно и да загине с тях.
Изчака, докато „Ксантос” достигна изхода на залива, вдигна ръка в невидимо сбогуване и изпита истински покой за пръв път от дни насам. После слезе от стената и тръгна към двореца — нейния дом.
XXII
ПРЕДАТЕЛИ НА ПОРТАТА
Калкеус също стоеше и гледаше на северната стена, но когато микенските кораби започнаха да горят, той се обърна и си тръгна със сведена глава. Знаеше, че Златния ще избяга от пожара и ще успее да си проправи път до открито море с „Ксантос”. Но нямаше желание да вижда повече.
„Наистина с право го нарекоха Кораба на смъртта”, помисли той, въпреки че името беше дадено от кипърските дърводелци, които го построиха, но отказаха да плават на него от страх, че това е твърде голямо предизвикателство към Посейдон, който ще го потопи.
Ала Калкеус бе замислил „Ксантос” като търговска галера, която да носи повече товар и да е по-бърза от съперниците си, и най-вече, да е достатъчно силна, за да преодолява опасните морета през пролетта и есента, като по този начин удължи търговския сезон много повече, отколкото другите кораби можеха да си позволят, преди да се върнат в сигурните си пристанища. „Ксантос” бе надминал дори най-лудите му очаквания като преодоля коварните зимни морета по целия път до Далечния запад и обратно в търсене на калай. Калкеус нямаше търпение корабът да се върне, за да може да обсъди пътешествията му със Златния и да го чуе как хвали уменията му като корабостроител, а после да си поговорят за промените, които могат да направят по „Ксантос”.
Вместо това, също като на онзи прокълнат ден в Залива на сините сови, трябваше да гледа как мъже горят, докато Корабът на смъртта плава.
„Микенците бяха груб и безскрупулен народ — каза си той. Сами си бяха навлекли това разрушение. Но огнехвъргачите бяха негово изобретение. Той ги построи за Хеликаон, за да може да побеждава пирати и разбойници. И сега умът му бе замъглен от тъга за мъжете, умрели толкова жестоко заради прибързания си опит да имитират огнените оръжия на „Ксантос”. Лудия от Милет, така го наричаха. Може би са прави, помисли си той. Само луд би могъл да създаде подобно смъртоносно творение.”
Той си проправи път с лакти през развълнуваната тълпа троянци, които до един сочеха към горящите кораби и ликуваха, а после слезе по стълбите на западната стена и тръгна на североизток през лабиринта от улици. Оглеждаше се, докато вървеше, и виждаше града с тревожни очи. Когато дойде тук за пръв път, Троя беше невероятна гледка — град, който нямаше равен по света. Великите дворци на благородниците бяха покрити с бронз и украсени с червен и зелен мрамор, а по стените им бяха изобразени мънички създания. Дворецът на Приам имаше покрив от чисто злато, който блестеше на слънчевата светлина и се виждаше отдалече в морето. По широките каменни улици вървяха благородни мъже и жени, облечени в богати дрехи в ярки цветове, обсипани с искрящи накити. Хора, които желаеха да бъдат видени и на свой ред искаха да видят всички останали. Целият свят идваше в Троя, за да се удивлява на красотата й и да забогатее от нейните богатства.
Сега светът бе дошъл в Троя, за да я събори на колене и да я разграби.
Улиците около него бяха пълни с колиби на бегълците от Долния град, които се надяваха великите стени да ги защитят. Грубовато построените им убежища от дърво и кожа се облягаха със стотици на стените на високите дворци на богатите и могъщите. Търговци и занаятчии живееха в тези съборетини и някои работеха — ако имаха материали — но повечето просто таяха надеждата, че един ден войната ще свърши и те ще могат да се върнат към търговията и да се замогнат отново.