— Значи трябва да видя теб, принц Политес — отвърна Калкеус и застана на пътя му с разперени ръце. — Много е важно. Трябват ми още ресурси. Работата ми е жизненоважна.
— Друг път, Калкеус. Нападнаха стените.
Ковачът повдигна вежди изненадано.
— Атака? Със стълби? — Политес кимна и мина бързо край него. — Интересно! Идвам с теб.
Андромаха ги гледаше как се отдалечават — Политес с дългата му бяла роба, която плющеше около кльощавите му крака, и набитият Калкеус, който подтичваше зад него. Сърцето й бе изпълнено със страх, тя се обърна и тръгна към двете момчета, които си играеха в озарените от слънцето градини.
Калкеус последва царския син, докато той тичаше през града, охраняван от отряд орли. Напълно бе забравил тревогите си за ковачницата, а интересът му бе грабнат от този нов развой на събитията. Отдавна бе отхвърлил възможността врагът да нападне със стълби. Великите стени бяха високи, а наклонът в най-долната им част означаваше, че стълбите трябва да са необичайно дълги, което щеше да ги направи трудни за местене и ужасно нестабилни.
На западната стена положението беше под контрол. Укрепленията бяха здраво охранявани от скамандрийците. Само на едно място врагът бе успял да достигне върха. Калкеус видя как омразният микенски отстъпник Банокъл и хората му посичат нападателите, свалят им бронята и хвърлят телата им през парапета.
Той погледна внимателно надолу. Към стените бяха приближени повече от петдесет стълби. Те стигаха точно под парапетите и когато войските на врага започнеха да се катерят по тях, тежестта им ги правеше много трудни за разместване. Въпреки това троянците вършеха добра работа като се навеждаха и избутваха върховете на стълбите със специални пръти и ги събаряха надолу, запращайки войните на земята сред другарите им в хаос от счупени ръце, крака и глави.
— Плъзгайте стълбите! — извика Политес, когато видя какво става. — Изчакайте по тях да се качат много войници и после ги плъзгайте настрани. Така ще пометат и други със себе си.
Над стените летяха стрели, които се целеха във войните, опитващи се да събарят стълбите, и Политес бързо си сложи бронята и шлема. Калкеус се огледа наоколо, взе шлема на един мъртъв троянец и бързо го надяна. Подуши кръв и пот.
Един отряд фригийски стрелци дотича по каменните стъпала, готов да се прицели във вражеските стрелци, но високият Калиадес — помощникът на генерала — ги спря с вик:
— Не стреляйте! Твърде далече са. Нека те си стрелят. Стрелите им ще ни трябват по-късно.
Калиадес погледна към Политес, който кимна в съгласие.
— Да, техните стрели ни трябват. Както и всичко друго за изстрелване. Тези врагове, струпани под нас, са открита мишена.
Банокъл отиде при тях, бършейки кръвта от единия си меч с парче плат.
— Това беше забавно — отбеляза той. После се наведе през парапета и отскочи, когато една стрела се удари в шлема му. — Нагорещено масло, ето какво ни трябва — каза, повтаряйки без да знае думите на Политес. — Или вода. Това ще ги накара да се замислят.
— Нямаме много масло и определено никакъв излишък от вода в града — отвърна принцът. — Не можем да използваме водата, която ще се наложи да пием в края на лятото.
Всички се спогледаха с очевидно една и съща мисъл наум: „Ние дали ще сме тук в края на лятото?”
Калкеус пристъпи напред.
— Пясък — каза той. Тримата го погледнаха. — Трябва ни пясък. Обикновен пясък от плажа. Но много. Има ли такъв някъде в града?
Политес се намръщи.
— Използват го в царските градини. Там има купчини от него. Смесва се с почвата, където има нужда от оттичане. — Той видя изненаданото изражение на Калиадес и на Банокъл и се усмихна леко. — Както вече някой ми каза днес, аз не съм човек на войната, но разбирам от растения — той се обърна към Калкеус: — Можеш да получиш колкото искаш пясък, ковачо, но за какво ти е?
В този момент един едър микенски войн се покатери на парапета до тях. Точно когато успя да стъпи на стената, Калиадес скочи и го прониза в сърцето с меча си. Мъжът падна, а мечът му издрънча на каменния под. Калиадес и Банокъл го сграбчиха за двете ръце и го хвърлиха обратно. Калкеус се наведе и видя, че краката на война закачат стълбата, по която се бе изкачил, и я събарят, заедно с четиримата мъже, които се катереха след него.
— Просто хабят хората си — изсумтя Банокъл. — Можем да продължим така целия ден. Няма никакъв смисъл.
— Прав си — отвърна Политес и лицето му се изкриви от тревога. — Няма логика. Агамемнон е интелигентен човек — той погледна Калиадес и лицето му се проясни. — Отклоняват вниманието ни!