Всички растения умираха. По-крехките отдавна бяха изсъхнали и сега каменните и дървени саксии бяха пълни единствено с кафяви съчки. Дори дърветата клюмаха от липсата на вода. В ранната вечерна светлина Андромаха видя двете момчета, които се гонеха по сухата напукана земя, без да ги е грижа за мъртвите растения и отчаяното положение на града.
— Мамо! — извика радостно Астианакс и се затича към нея с разперени ръце. Тя вдигна момчето на бедрото си със стон.
— Ставаш твърде тежък за мен! — каза му с престорен протест.
Декс също дотича до нея и Андромаха разроши русата му коса, усмихвайки се, докато го гледаше в тъмните очи.
Той беше съзерцателно малко момче и мъката все още го гнетеше. Понякога нощем, когато се боеше да заспи заради кошмарите, се промъкваше до леглото й и започваше да й шепне за майка си, която наричаше Слънчевата жена, а също за Сивата и Стария червен човек. Тя научи, че Сивата е била стара прислужница, а Старият червен човек е генерал Павсаний. И двамата бяха убити при микенската атака на Дарданос. В разказите си малкото момче ги бъркаше с богове и богини, чиито истории бе чувал. Повтаряше едни и същи приказки отново и отново, успокоявайки се с познатото. Една нощ наскоро той бе вмъкнал и „мама” в тези истории. Андромаха разпозна себе си и се обнадежди. Той започваше да включва настоящия си живот в Троя в спомените си за мъртвите от Дарданос. Все още беше белязан от болката, но тя вярваше, че с времето ще се излекува.
Андромаха свали Астианакс на земята, хвана двете момчета за ръка и ги поведе към двореца. Мина през преддверието и там видя двете си прислужнички Пентезилея и Анио, които си говореха с шепот. Те се изчервиха, когато я видяха, и се престориха на заети, като започнаха да бършат златните бижута, носени някога от Лаодика, които сега бяха неизползвани и стояха в кутия от слонова кост. Андромаха им се усмихна и излезе на приятно сенчестата тераса.
Акса, която се суетеше наоколо, донесе на момчетата сладкиши и мляко. Тя подаде на Андромаха чаша вода и принцесата я изпи с благодарност. Вкусът й бе великолепен.
— Приготвила съм леген с вода в стаята ти, ако искаш да се измиеш — каза прислужницата.
Андромаха я изгледа строго.
— Акса, казах ти, че не можем да хабим водата за миене. Очаквам и ти да не се миеш, както и момчетата, и твоите деца.
Преди падането на Долния град, трите малки деца на Акса бяха преместени в двореца.
— Но господарке, принц Политес поиска да се срещнеш с него и генералите тази вечер. Трябва да се измиеш преди да си смениш роклята — добави жената многозначително.
Андромаха погледна жълтата си рокля, изцапана от дневната й работа с болните и ранените в лечебницата.
— И защо бих тръгнала да се преобличам? — попита тя. — Нямам нищо чисто за носене.
— Наредих да ти направят шест бели рокли — отвърна Акса. — Бояджиите не могат да работят, но шивачките могат. И това ще им осигури нещо за вършене — добави тя отбранително.
— Но белият плат е нужен за бинтове.
Акса поклати отривисто глава.
— Попитах Зеотос и той каза, че тъй като напоследък няма много ранени, разполага с достатъчно бинтове за десет години напред.
Андромаха се засмя.
— Тогава си права, Акса — призна тя. — Няма причина да не си набавим чисти бели рокли. Поръчай и за теб, и Пентезилея и Анио. Но въпреки това сега ще върнеш онази вода в бъчвата за пиене.
— Но аз вече я парфюмирах, господарке — отвърна прислужницата упорито. — Вече никой не може да я пие.
— Тогава я дай на конете. На тях вкусът на рози няма да им попречи.
— Но…
— Веднага, Акса. Конете ще са ти благодарни.
Прислужницата взе легена, като не спираше да си мърмори, а после напусна покоите. Андромаха прекоси терасата, която гледаше към конюшните на Улицата на ярките танцьори, и погледна надолу. Накрая видя пухкавата фигура на Акса, която излезе от двореца, стиснала легена в две ръце. Жената спря и погледна нагоре. Андромаха й махна. Прислужницата влезе в конюшните.
Усмихната, Андромаха се хвърли на един диван. Странни дни, помисли си. В града се бе възцарила неспокойна неподвижност, която никога преди не бе усещала. Горещината ги покриваше като вълнено одеяло, задушаваше всичко и принуждаваше хората да си стоят вкъщи на сянка. Улиците бяха пусти, ако се изключат вечерите, когато изморените хора се редяха на опашки за хляб и вода. Никой нямаше достатъчно за ядене или пиене.