Въпреки че всички живееха под постоянна заплаха от смърт, Андромаха изпитваше странна радост. Съпругът й и любовникът й бяха далеч и воюваха и тя вече не се разкъсваше от изтощителния конфликт между желанието и отговорността. Изборът й бе направен. Щеше да остане със сина си и с Декс, докато не дойдеше краят и кръвожадните войници не се изсипеха в града. Тогава щеше да защитава момчетата с живота си.
Всеки ден работеше в Дома на змиите. Бяха изминали повече от петдесет дни от последната голяма атака на армиите на Агамемнон и единствените наранявания сега идваха от стрели и счупени крайници, когато войниците, получили дажбата си вино, се спъваха и падаха от стените. Работата в лечебницата не беше тежка. Ксандер бе изчезнал мистериозно и Андромаха се тревожеше какво може да му се е случило, но повечето жреци и лечители още бяха там. Умиращите не получаваха храна и им се даваше вода само колкото да си навлажнят устните. Онези, за които имаше по-голяма вероятност да оцелеят, получаваха вода, докато не се оплачеха, че са гладни, тогава им се даваше и храна. На Андромаха й беше противно да стои в двореца по цял ден, с постоянното напрежение, което цареше там, и предпочиташе да се занимава с ранените и умиращите, да ги храни, да говори с тях и понякога да ги държи за ръката, докато издъхнат.
Истината е, помисли си тя, че никой няма достатъчно работа за вършене. Ежедневието на града бе нарушено поради липса на провизии и изтощението, причинено от оскъдната храна и вода, както и от изсмукващата всякакъв живот жега. Когато не се тълпяха на опашки за храна, повечето хора си стояха в къщи. Бездействието разпалваше клюките, които пък подхранваха страха. Прислужничките й Пентезилея и Анио имаха твърде много свободно време, смяташе тя, и го прекарваха в обсъждане на бедата, стоварила се върху града, с останалите слуги.
Умът й се понесе към миналата есен и думите на Касандра към момичетата, когато за последно бе в тези покои: „Трябва да се научите да стреляте! Жените на Коня със стрела и лък! Виждаш ли? Виждаш ли, Андромаха?”
— Да, Касандра — каза тя на празната стая. — Сега виждам.
Политес вече чакаше в мегарона с Банокъл и Калиадес, когато Андромаха пристигна. Тя се усмихна на двамата войни, единият — едър и с руса брада, а другият висок и тъмнокос. Винаги щеше да си ги спомня, затичани надолу по склона, за да я спасят, в нощта, когато Калиопа умря. Тогава те бяха микенски отстъпници, които се биеха с убийците, дошли, за да я погубят. Сега бяха най-уважаваните войници в троянската армия. Андромаха бе чула за смъртта на жената на Банокъл и бе преизпълнена със съчувствие, но единствения път, когато се опита да го изрази, той не й обърна внимание и грубо излезе от стаята.
— Предполагам, че трябва да обсъдим разпределянето на дажбите и грижата за ранените — каза тя на Политес, като седна на стола и скръсти ръце. — Ти не би ме поканил на събрание за стратегия.
Принцът въздъхна.
— Единствената ни стратегия е да останем живи. Не са ни нападали от петдесет и пет дни. Горещината и липсата на храна и вода сега са най-големият ни враг. Храната ни едва ще стигне до есента. Кладенците може да пресъхнат всеки момент.
— Вероятно ли е това? — попита Калиадес.
— Случвало се е и преди. — Генерал Лукан влезе забързано в мегарона, а до него вървяха царският помощник Полидорус и Ифей — младият командир на орлите. — И двата кладенеца пресъхнаха в лятната жега преди четиридесет години — обясни той. — Реките също бяха станали на вадички. Лятото беше тежко. Целият добитък измря. Трябваше да заколим и повечето от конете. Никога не съм виждал друго такова. Но дъждовете дойдоха рано същата година и оцеляхме.
— Врагът също страда — вметна Калиадес. — Имат достатъчно вода, но провизиите им от храна не стигат редовно. Трябва да благодарим на Хектор и Хеликаон за това. Армиите на Агамемнон са опустошили земята нашир и длъж. Няма останала реколта, нито добитък. А гладните войници са нещастни войници. Знаем, че една наемническа армия си е тръгнала преди десет дена, поемайки на юг. Скоро и други ще я последват, ако не видят, че предстои край на войната.
— Това е най-голямата ни надежда — каза Политес.
— Не — вметна Банокъл, докато се чешеше по брадата. — Най-голямата ни надежда е Агамемнон и чумавите му царе да свалят оръжията и да ни се предадат. Но пък това не е много вероятно.
Всички мъже се усмихнаха, но Андромаха каза нетърпеливо:
— Какво сме се събрали да обсъждаме, Политес? Ситуацията в Дома на змиите е същата като при предната ни среща преди три дни. Много от старците и бебетата са при нас и се грижим за тях, защото сушата и горещината ги измъчват. Докараха още десетима ранени стрелци. Двама умряха. Трима получиха отравяне на кръвта и сигурно също ще умрат. Според Зеотос останалите ще оживеят — после добави ядно: — Не разбирам защо стрелците ни се подлагат на риск, когато никой не ни напада. Да стреляме по единичните врагове под стените е безсмислено и не постига нищо. Ако всеки от стрелците ни убива по един вражески войник всеки ден, това пак ще е като капка вода във Великата зеленина.