— Трябва да напомняме на врага, че Троя е добре защитена, сестро — отвърна Политес. — Всяка атака, дори една-единствена стрела, пусната над стената, трябва да бъде посрещната и да й се отговори.
— А ако Скейската порта бъде отворена, господарке, и градът падне, неколцина стрелци няма да променят по никакъв начин нещата — добави мрачно Калиадес.
— И една-единствена стрела може да убие цар — отвърна Андромаха рязко.
Започнаха да обсъждат по-оскъдни дажби, но Политес се тревожеше за постоянно намаляващите запаси от зърно. Андромаха им каза, че е посетила всички пекари в града и е получила съвети как да се запази зърното чисто, както и че се е погрижила всички, които се занимават с него, да са наясно с тях.
Когато мъжете заговориха за смените на войските при Скейската порта, тя излезе от мегарона. Трябваше да намери нещо за вършене, и изведнъж, без някаква конкретна цел, събра стражите си, които играеха на кости в двора, и тръгна към двореца на Приам. Тъй като Полидорус бе зает със съвещанието, Андромаха изпита внезапно желание да говори с царя насаме. Младият войник постоянно бе до него и въпреки че тя го харесваше, не искаше да говори открито в негово присъствие.
Въведоха я в покоите на царицата, където Приам живееше от смъртта на Хекуба насам. Очакваше да го завари да си почива, но когато войникът я пусна в стаята, с изненада видя, че старият мъж е застанал на широкия каменен балкон. Беше се загледал в нощното небе, обвит в бяло вълнено наметало, въпреки жегата. Обърна се за миг към нея и тя си спомни мъжа, когото бе срещнала за пръв път на Великата кула на Илион. Тогава все още беше жизнен и могъщ, а тя бе двадесетгодишно момиче, което рискува живота си, защото отказа да коленичи пред един цар. Такава арогантност, помисли си принцесата тъжно, такава гордост.
— Надявам се, че си добре, царю мой — каза тя.
— Андромаха от Тива! — извика той и на светлината на факлите очите му проблеснаха живо. Тя осъзна, че това не е обърканият старец, когото познаваше в последно време, а могъщият и капризен цар, от когото някога се боеше, макар и да не го показваше. — Ела до мен, за да погледаме нашия град.
Приам протегна ръка, тя я пое и той я издърпа на балкона. Андромаха погледна встрани към профила му — извития като клюн нос и квадратната челюст — и се зачуди дали коварните богове не са я транспортирали обратно в първите й дни в Троя.
— Кажи ми за Орловото дете — настоя той със силен глас. После изрецитира предсказанието на Мелите: — „Под Гръмотевичния щит стои Орловото дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете.” Наричат го Астианакс — продължи царят. — Господарят на града. Говори се, че глупавите стари жени се опитват да докоснат туниката му, докато върви по улиците. Той е надеждата на Троя — гласът му се промени, стана по-настоятелен: — Трябва да остане в града, Андромаха.
Тя понечи да се съгласи, но Приам я сграбчи за ръцете и я бутна към парапета на балкона.
— Няма да позволя да напусне Троя! — изсъска яростно в ухото й. — Зная какво си намислила, момиче! Искаш да го измъкнеш през портите, увит в кошница, да се направиш на поредната курва с вързоп дрехи. Но няма да успееш. Ще го пазя ден и нощ. Моите орли ще се погрижат никой да не го нарани! — той я вдигна от земята с маниакална сила и се опита да я избута през парапета. — Ще те спра сега! — извика той. — Няма да го отнесеш!
Андромаха се помъчи да се бори, но ръцете й бяха приковани към тялото и тя се оказа безпомощна. Принуди се да се успокои и се отпусна в хватката му. Спомняйки си последния си разговор с царица Хекуба, прошепна изкусително думите, които бе чула, макар за нея да не значеха нищо:
— Накъде ще плаваме днес, господарю? „Скамандриос” ни чака.
Тялото му потрепери от шока и той я пусна. Андромаха изпълзя в безопасност, а сърцето й пулсираше в ушите, докато отстъпваше и го гледаше внимателно.