— Хекуба? — попита той несигурно с треперещ глас, а очите му изглеждаха изпълнени с болка и объркване.
— Иди да си починеш, съпруже — каза тя меко. — Аз ще дойда след миг.
Приам се поколеба, после се затътри към широкото си легло и легна, повдигайки крака с усилие, но изпълнителен като послушно дете. Андромаха го загледа с противоречиви чувства. Страхът от могъщия цар на балкона бързо отстъпи пред жалостта към объркания старец. Тя бързо излезе от стаята. Дълбоко замислена, вървеше по осветения от факли коридор, когато зад гърба й някой каза:
— Господарке, добре ли си?
Андромаха се обърна рязко, изнервена от събитията преди малко, но видя, че това е Калиадес. Осъзна, че сигурно е изчервена и разрошена, и се постара да събере мислите си.
— Радвам се, че си тук, Калиадес — каза му тя. — Искам да говоря с теб. Трябват ми всички лъкове и стрели, които можеш да заделиш. Донесете ми ги в дворцовите градини утре. Ще науча Жените на Коня да стрелят.
— Жените на Коня ли? — попита той намръщен.
— Това са съпругите и дъщерите на ездачите от Троянския кон, които са умрели в служба на града. Те получават места в царската прислуга. Двете ми слугини са дъщери на ездач на име Урсос.
— Познавах Урсос — отвърна Калиадес. — Добър човек. Умря в битката за Дарданос.
— Дъщерите му са сред многото млади жени в града. Ако стените паднат, тяхната съдба ще бъде ужасна. Искам да ги науча да се защитават.
Войнът я изгледа мрачно, сякаш не искаше да каже онова, което мисли.
— Говори направо, Калиадес — настоя тя.
— Когато врагът дойде, господарке, той ще наброява хиляди войни. Лъкът и стрелите няма да решат съдбата на една жена.
Той сведе поглед. Не искаше да срещне очите й.
— Ти участва в обсадата на двореца — каза му тя.
— Бях с микенските нашественици, заедно с Банокъл. Това е добре известно, но тази част от живота ни е вече в миналото.
— Не го казах, за да те смутя. Видя ли ме там?
Той кимна.
— С лъка си рани и уби мнозина от нашите — той замълча, а после добави: — Беше зашеметяваща, господарке.
Тя се изчерви от неочаквания комплимент.
— Но ние, микенците — продължи той, — бяхме дошли подготвени за близък бой. В редиците ни нямаше почти никакви стрелци. Ако имаше, ти щеше да си мъртва.
Тя прие истината в думите му, но каза:
— Калиадес, ако те нападнат въоръжени мъже, какво би предпочел — да си напълно безпомощен или въоръжен с лък?
Той кимна.
— Ще се погрижа да разполагаш с лъковете и стрелите, които ти трябват. Това едва ли ще навреди. Колко?
— В града все още има повече от тридесет Жени на Коня.
— Ще ти дам всичко, което можем да заделим. Но не бива да взимаме от стрелците.
Потънал в мислите си, Калиадес напусна двореца и заслиза през тихия град към източната стена. Вървя по дължината й до източната кула и после се качи на нея. Мъжете от скамандрийския отряд седяха наоколо, говореха тихо, ядяха и играеха игри на късмет. Мнозина бяха заспали на коравия камък, както единствено ветераните могат, дори в най-неблагоприятни условия.
Той се огледа в търсене на Банокъл, но от приятеля му нямаше и следа, затова седна на земята и се облегна на парапета с протегнати крака. Въздъхна и затвори очи, благодарен за кратката почивка. Замисли се за думите на Андромаха за стрелците. Не беше права, макар че нямаше полза от това да спори с нея. Ако нямаше оръжие и беше изправен срещу въоръжени мъже, щеше да разчита на силата и уменията си на боец, а не на някакъв лигав лък. Изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към стрелците. Микенците презираха и тях, и прашкарите, както и всеки друг, който се биеше от разстояние. Истинските войни използваха меч, кинжал или копие и се изправяха очи в очи срещу врага. Той си спомни как Коланос уби великия Аргуриос с лъка си като пълен страхливец, и дори сега, след толкова време в гърлото му засядаше бучка при тази мисъл. Беше помолил Татко Зевс да прокълне мерзавеца за това чудовищно престъпление. Усмихна се мрачно, спомняйки си агонизиращия край на Коланос.
Няма да навреди да се дадат лъкове на слугините, за да имат с какво да си играят, помисли си Калиадес. Това ще ги държи заети и ще разсее мислите им от съдбата, която ги чака. И Андромаха беше права за едно — нужна бе само една стрела, за да се убие цар.
Постепенно той осъзна, че някой го гледа, и отвори очи. Пред него стоеше млад войник с провиснала светложълта коса.
— Да, войнико? — попита той и отново затвори очи.
— Господарю, генерале… — младежът се запъна.
— Не съм господар и не съм генерал. Аз съм прост боец. Кажи какво има.