— Искал си да ме видиш — каза младежът.
Калиадес отново отвори очи. Младият войник кимаше отривисто, сякаш за да потвърди думите си.
— Така ли? Защо, кой си ти?
— Казвам се Борос. Борос Родосеца ме наричат.
Най-накрая микенецът си спомни и се ухили.
— Ти си войникът с квадратния щит!
— Да, аз съм. Въпреки че го изгубих в отстъплението през реката — главата му клюмна. — Брат ми ми го даде. Жал ми е, че го изгубих. Беше хубав щит.
— Седни, момко. Ти ми спаси живота. Просто исках да ти благодаря. Никога нямаше да те позная.
Войникът се изчерви, но седна притеснено до Калиадес.
— Казаха ми, че ме търсиш. Не знаех защо. Мислех, че съм направил нещо лошо.
Микенецът се засмя.
— Но това беше отдавна, още през пролетта. Как успя да ме избягващ през цялото това време?
Борос се усмихна нервно, а после потърка лявото си око.
— Бях ранен. Счупих крак и ме отведоха в лечебницата. Мина доста време, докато зарасне — той отново потърка окото си.
— Има ли ти нещо на очите, Борос?
— Не, нищо. Веднъж ме удариха по главата. Просто понякога ме боли, това е.
— Знам какво имаш предвид. Веднъж ме порязаха с меч през лицето… доста отдавна. Все още ме боли при студено време или когато съм изморен.
Те постояха известно време в другарско мълчание, а после Борос попита:
— Никога не съм бил в обсаден град. Ще изколят ли всички, когато нахлуят?
Калиадес кимна.
— Да, момко. Трупаната агресия и жаждата за кръв карат мъжете да вършат ужасни неща. Ще убият бързо войниците и всички в броня. Такъв е микенският обичай. Но хората в града, бежанците, мъже, жени и деца, тях ги чака ужасяваща съдба.
— Но стените не могат да бъдат превзети — възрази Борос. — Всички го казват. Дори не са се опитвали да ни нападат, откак ги поляхме с горещия пясък. Много от нашите хора казват, че трябва да запечатаме и Скейската порта и просто да чакаме — после добави по-уверено: — Тя определено е слабото ни звено.
Калиадес кимна.
— Това е така, войнико. Но нашите генерали вярват, че врагът ще се откаже, ако обсадата се проточи. Една наемническа армия вече напусна, скоро и други ще я последват. Повечето от тях не са тук за чест и слава, а защото са надушили плячка. А плячката не мирише толкова сладко, ако лагеруваш в унищожен град без храна и жени, които да те забавляват. Знаем, че микенците ще останат, каквото и да се случи, както и критяните на Острозъбия и мирмидонците на Ахил. Но ако те са единствените врагове, изправени срещу ни, ние ще отворим Скейската порта и ще ги нападнем. Тогава, ако Арес води мечовете ни, мъжете на Троя ще победят.
Около него се надигнаха радостни възгласи и той осъзна, че е говорил на висок глас, а троянските войници са го чули. Виковете бяха разпокъсани и бързо затихнаха, но приказките за победа повдигнаха духа на мъжете. Калиадес въздъхна. Той не вярваше в думите си, но някои войници може би щяха да спят по-леко тази нощ, благодарение на тях.
На следващата сутрин той отиде до царските градини, където Андромаха се опитваше да учи група нервни жени да стрелят.
Слугините се справяха зле с лъковете. Повечето от тях бяха твърде впечатлени от присъствието на Андромаха, за да внимават в това, което им говори. Много от лъковете бяха опънати твърде силно и жените не можеха да изтеглят тетивата. Той видя, че принцесата започва да се отчайва, и се зачуди дали вече не съжалява за идеята си.
Чу я да казва на стройно тъмнокосо момиче:
— Слушай какво казвам, Анио. Издишай и когато въздухът напусне тялото ти, прицели се и стреляй.
Черноперата стрела пропусна целта си, но само на косъм, и Анио се усмихна, когато Андромаха я похвали.
Единствената жена, която наистина изглеждаше обещаваща, стоеше сама малко встрани от другите. Беше висока — не особено красива, помисли си Калиадес, с тежка брадичка, големи вежди и дълга черна коса, сплетена на дебела плитка на гърба й. За сметка на това беше силна и се справяше с лъка. Запращаше стрела след стрела по мишената, решена да усъвършенства това умение. Чудеше се коя ли е, а после чу Андромаха да я нарича Пентезилея.
Калиадес бе там само за малко, преди да осъзнае, че не помага никому. Присъствието на войн ветеран караше жените да се срамуват дори повече отпреди. Постоянно му хвърляха погледи и си мърмореха една на друга. Той бързо напусна градините и откри, че Банокъл го чака отвън, облегнат на една стена.
— Не можех да ги гледам — каза приятелят му, клатейки глава. — До една са безполезни.
— Спомняш ли си първия ден, в който хвана лък? — не му остана длъжен Калиадес, осъзнавайки, че е започнал да защитава амбициите на Андромаха. — Тогава не беше по-добър, отколкото са те.