— И сега не съм — призна Банокъл. — Пито пък ти.
Калиадес тръгна към западната част на града и приятелят му го последва.
— Мъжете ми казаха, че миналата нощ си говорил как ще излезем и ще ги избием — продължи едрият войн. — Армиите на Агамемнон, имам предвид.
Калиадес поклати глава и отговори:
— Казах само, че ако още няколко армии се откажат и си отидат у дома, може и да излезем и отново да пренесем битката при тях. Но те все още имат поне петима войни за всеки от нашите. И са по-силни. Имат колкото си искат вода.
— Е, щях да кажа, че планът е глупав — отвърна Банокъл. — Аз обаче бих го последвал. Писна ми да чакам тук. Къде отиваме?
Калиадес водеше през лабиринта от съборетини. На праговете седяха жени и деца, седяха с празни очи и гледаха преминаването на двамата войни. Бебетата пищяха жално, но иначе в града от бежанци цареше тишина.
— Към тракийския лагер — каза той. — Трябва да говоря с Хилас.
— Добре. Чудя се дали имат още от оная тяхна напитка, планинския огън.
— Напитката, за която каза, че има вкус на стари сандали, оставени да се задушават цяла зима и после подпалени?
— Да, добра беше. Чудя се дали им е останало от нея.
Внезапно Калиадес се спря и Банокъл извървя няколко крачки, преди да се усети и да се върне обратно.
— Какво има? — попита той.
— Банокъл, мислил ли си какво ще правим двамата с теб, ако преживеем това?
Приятелят му сви рамене.
— Предполагам, че ще идем някъде другаде. Няма да е на запад. Можем да идем на север с Хилас и тракийците и да им помогнем да си върнат земите обратно. Защо?
Калиадес пое дълбоко въздух.
— Мисля да се откажа от меча — каза накрая.
— Меча на Аргуриос? Може ли аз да го взема?
— Не, имам предвид от битките.
— Не можеш — отвърна Банокъл и се намръщи. — Ние сме братя по меч. Това нищо ли не значи за теб?
— Помниш ли първото ни идване в Троя?
Приятелят му се ухили.
— Голяма битка беше, а? Една от най-добрите.
— Едва не умряхме в онзи ден — припомни му Калиадес. — Мнозина от приятелите ни загинаха, включително Ерутрос, човекът, когото веднъж ми каза, че си искал за свой брат по меч — Банокъл сви рамене и Калиадес продължи: — Оттогава преживяхме много, нали?
Банокъл кимна.
— Тогава си мислех, че светът се дели на лъвове и овце. Ние бяхме лъвовете и силата ни ни даваше власт над овцете — Калиадес поклати глава. — Вече нямам това чувство. Всичко е много по-сложно. Но стигнах до извода, че злото в света се причинява точно от хора като теб и мен, приятелю.
— Не ние започнахме войната — Банокъл изглеждаше напълно объркан.
— Мога да споря за това. Или мога да кажа, че Алектруон я е започнал. Или Хеликаон. Но не е в това въпросът. Погледни всички онези армии отвъд стените. Някои от тях си тръгнаха. Не защото са се отказали от войната, а защото тук няма битки за водене и плячка за заграбване. Те отидоха другаде, където отново ще избиват и осакатяват хора. Мъже като теб и мен, които продават мечовете си за смърт и слава или за да завладеят някое царство.
— Тогава какво ще правиш? Жрец ли ще станеш? — попита Банокъл сърдито.
— Не зная — призна тъжно Калиадес. — Но знам, че ме разбираш, Банокъл. Ти самият неотдавна казваше, че ще се откажеш от битките и ще станеш фермер.
— Това беше преди — каза Банокъл и лицето му потъмня.
Той се обърна и продължи да върви. От разговора им на бойното поле на Скамандър, Банокъл не бе говорил за Руж и краткия им брак. Ако Калиадес се опиташе да повдигне темата, той просто си тръгваше.
Достигнаха тракийския лагер под западната стена в мълчание. Вечер стената беше едно от най-хладните места в града, но в дневната жега войниците издигаха яркооцветени навеси, с които да се предпазят от жестокото слънце.
Младият Перикъл, син на мъртвия цар Резос и наследник по право на изгубената земя на Тракия, бе изоставил живота в дворците и живееше сред народа си. Момчето бе само на четиринадесет, но бе преждевременно състарено. Обличаше се в традиционните дрехи на киконите и Калиадес не се съмняваше, че когато влезе в битка, колкото и кратко да продължи тя, ще боядиса лицето си като своите войници.
Само десетина от тракийците все още нямаха рани. Още петима лежаха в лечебниците, но само двама от тях се очакваше да оживеят. Останалите от петдесетимата ездачи бяха умрели при отстъплението през реката и защитата на Долния град. Оглеждайки малкия лагер, Калиадес се зачуди какво ли мисли водачът им за внезапното си решение от Дарданос да доведе хората си в Троя.