— Добре дошли в лагера ни, приятели — каза Хилас, Повелителя на западната планина, и стана да ги посрещне. — Нямаме много вода, която да ви предложим, но разполагаме с малко хляб.
Калиадес поклати глава. После, сякаш чул мислите му, Хилас каза:
— Не бих избрал да завърша дните си в чуждоземен град, но не съжалявам и за един ден от него. В моята страна имаме поговорка: „Старостта не е толкова достойна, колкото смъртта, но повечето хора копнеят за нея.” Киконските войни не търсят старост. Всичките ми синове са мъртви. Ако умрем с чест, няма значение в коя земя ще стане това.
Той се изплю на земята.
— Дойдох да поискам услуга от теб, Хилас — каза Калиадес.
— Казвай.
— Ти имаш много добри стрелци сред твоите хора. Бих искал да взема назаем един, който да демонстрира уменията си.
Хилас се намръщи.
— Мислех, че микенците презират стрелците? Защо искаш това?
— Господарката Андромаха учи жените да стрелят.
При тези думи сред мъжете в лагера се разнесоха викове на неверие и смях. Банокъл се захили заедно с тях.
— Принцесата е превъзходен стрелец, но знае всичко инстинктивно и няма опит в обучението на други — обясни Калиадес. — Също така много от лъковете трябва да се напаснат към женската сила. Може би някой от хората ти…?
Хилас се засмя и поклати глава, а плитките му се разлюляха весело.
— Не, приятелю. Моите мъже могат да научат троянските жени на много неща, но не и как да се правят на глупачки с лъкове и стрели.
— Аз ще помогна — каза Перикъл и се приближи до Калиадес. — Троя и народът й ми дадоха убежище. Господарката Андромаха беше много мила и ме взе заедно с брат ми в дома си, когато дойдохме. Слугинята ни Мирин получи място в царското домакинство, въпреки че е стара и самата тя се нуждае от грижи. Ако мога да сторя нещо, за да се отплатя на града, ще го сторя — той се обърна към другия тракиец. — Имаш ли възражения, Хилас?
Мъжът поклати глава.
— Не, царю мой. Това е хубав жест. И ще бъдеш по-добър учител от тези нехранимайковци — той се ухили и посочи към хората си.
В този момент наблизо се чуха викове. Разнесе се звук от тичащи крака, после още викове, писъци и дрънчене на метал.
Калиадес и Банокъл изтеглиха мечовете си и се затичаха към източника на шума.
Около един от двата кладенеца на Троя се беше струпала тълпа. Трима мъже лежаха на земята, двама от тях — очевидно мъртви, а третият — със счупена ръка. Шестимата стражи при кладенеца бяха извадили мечовете си и гледаха разгневената тълпа. На земята лежеше празна кофа, а безценната вода бе попила в земята.
— Какво става? — извика Банокъл.
— Кладенецът пресъхна, генерале — каза един от стражите. — Тези глупаци се сбиха за последната кофа вода.
XXV
ЗАСАДА!
Далеч на юг от града Скорпиос лежеше по корем на каменистата почва на един хребет и гледаше надолу към дългия керван от каруци, който се влачеше из долината на Скамандър.
Той се усмихна. През всичките си години като съгледвач за Троянския кон никога не бе виждал толкова изкусителна и бавна цел. Преброи четиридесет каруци, теглени от магарета, следвани от десет, теглени от волове. От време на време магаретата се спираха, за да могат по-бавните волове да ги догонят. Повече от триста ездачи охраняваха кервана, и всички носеха копия. Но зад Скорпиос, скрити в горите чакаха почти шестстотинте войни на Троянския кон.
Той се зачуди какво ли има в каруците с воловете. Тежка броня, може би, за микенската пехота, или медни кюлчета от Кипър. Или кани с вино от Лесбос.
Претърколи се по гръб и стомахът му изкурка. Беше гладен и отдавна не бе опитвал вино. Последното, което бяха заловили, беше при предишната им атака над каруците, пътуващи между Залива на Троя и армиите, лагеруващи извън града. Оттогава Агамемнон бе станал по-предпазлив. Всеки керван по този маршрут бе охраняван от тежко бронирани и въоръжени ездачи.
Хектор с нежелание бе спрял нападенията. Вместо това атакуваше отрядите, които Агамемнон пращаше в горите и равнините на Ида, за да заловят Троянския кон. Конниците на Хектор познаваха гъсто покритата с дървета местност много по-добре от нашествениците и повеждаха врага в много опасни преследвания, като го примамваха в долини без изход, където го нападаха, избиваха или изчезваха през скрити проходи, когато на свой ред изглеждаха хванати в капан. В резултат на това, съюзниците на Агамемнон отказаха да пращат войските си в горите на Ида, дори и за да режат дъбовете, които им трябваха за греди и подпалки.