На следващия ден царският помощник Полидорус седеше в украсената със злато колесница на Приам, докато тя се движеше през градските улици, охранявана от тежковъоръжени ездачи. До него царят бе увит в тежко вълнено наметало, въпреки че младият войник се потеше под бронзовия си нагръдник и се задушаваше от следобедната жега.
Той хвърли един бърз поглед на стареца, който се оглеждаше наоколо си, а лицето му представляваше маска на страх и объркване. Приам напускаше двореца за пръв път от началото на лятото, а оттогава много неща се бяха променили и нито едно — към по-добро.
Царят бе обявил решението си тази сутрин да посети Великата кула на Илион. Полидорус намери причина да отложи разходката, надявайки се Приам да забрави за нея, както бе ставало винаги преди. Но този път старецът настоя и накрая помощникът накара да докарат златната колесница до портите. Страхуваше се какво ще си помисли народът, когато види своя цар объркан и с размътен ум, затова нареди на колесничаря да се движи възможно най-бързо до кулата и да не спира по никаква причина, дори ако Приам му нареди.
— Не познавам този град — измърмори нервно царят, докато блестящата колесница преминаваше край бедняшките съборетини на бежанците. — Къде сме, момче? Това Угарит ли е? Трябва да побързаме да се върнем у дома. Синовете ми заговорничат против мен. Искат да ме видят мъртъв. Не вярвам на Троил, никога не съм му вярвал. Хекуба ме предупреди. Тя знае как да се справи с него.
Полидорус не каза нищо и царят утихна, загледан в града около себе си, който му беше чужд. По улиците имаше съвсем малко хора, макар помощникът да знаеше, че в разнебитените колиби се криеха стотици хора, които бавно умираха от глад, жажда и отчаяние. Бебетата и старите хора се предадоха първи. Когато и последният кладенец пресъхнеше, което той знаеше, че може да стане всеки миг, хората в града щяха да умрат за три или четири дена.
Достигнаха стълбите към южния парапет. Приам слезе от колесницата с помощта на един войник, и бавно се изкачи по тях, докато стражите му в пълно бойно снаряжение вървяха отпред и отзад. Войниците, пазещи стената, гледаха с отворени уста как техният цар минава край тях. Неколцина нададоха радостни възгласи, но звукът бързо замря и отстъпи място на зловещо мълчание. Полидорус се гмурна в мрака на Великата кула и погледна нагоре към тясното каменно стълбище със стомах, свит на възел от страх. Но Приам се бе качвал до върха хиляди пъти и стъпките му бяха сигурни. Младият войник тръгна след него с поглед, впит в кокалестите глезени на стареца, а не в стръмната пропаст отдясно. Знаеше, че ако царят падне и двамата ще паднат. Полидорус щеше да се опита да го спаси, а това не беше възможно. И двамата щяха да умрат, размазани на камъните долу. Старият цар се спря на половината път и се облегна на влажната стена, за да си почине, а после пое дълбоко дъх и продължи.
Когато излязоха отново на слънце, Полидорус въздъхна облекчено. В Троя бе рядкост вятърът да не духа, но на върха на кулата въздухът не потрепваше. Небето над тях беше бледосиньо и безоблачно.
Приам придърпа още по-плътно наметалото около себе си и застана над южната стена. Загледа се надолу към разрушения Долен град с безизразно лице. Погледна в далечината. Внезапно посочи и каза:
— Хектор идва.
Полидорус погледна в указаната посока и видя двама конници, които яздеха през равнината на Скамандър към Долния град. Виждаше, че единият от тях е едър мъж — едър като Хектор — който язди черен жребец, но не можеше да види лицето на никой от двамата.
— Синът ми. Синът ми си идва — каза щастливо старецът.
Мислите на Полидорус се насочиха към неговия собствен син, както ставаше винаги, когато им позволеше. Момчето все още бе сукалче и младият помощник на царя оставаше без дъх при мисълта за рехавата му тъмна косица, меките бузи и щастлива усмивка. Полидорус отдавна бе взел решение. Когато градът паднеше, той щеше да остави стареца на съдбата му и да изтича при Касила и момчето. Щеше да ги брани с живота си. Не можеше да стори нищо друго.
— Кой е това с него? — попита Приам.
Младият мъж отново погледна към ездачите. Те прекосяваха широкия нов мост, построен от врага над защитния ров. В тихия следобед му се стори, че дори чува копита, трополящи по дървените дъски. Внезапно стреснат, осъзна, че това наистина е Хектор, който яздеше спокойно, с една ръка на юздите, а другата — вдигнала шлема му с високия гребен пред него. От едната му страна яздеше царят на Итака. Какво търси Хектор във вражеския лагер, запита се Полидорус?