— Това не е игра, съпруже! Този негов приятел е дошъл тук, също като Ахил, за да плячкоса града ни, да избива и осакатява. Нима си длъжен да се биеш с Ахил, защото си убил приятеля му? Хектор, та ти си избил стотици хора в битка, откак е започнала войната. Трябва ли да се занимаваш и с техните приятели? — усещаше сарказма в гласа си и се мразеше заради него, но не можеше да спре. — Това е нелепо, съпруже! — Той отвори уста, за да заговори, но Андромаха извика: — И да не си казал думата „чест”! Гади ми се вече от нея. Струва ми се, че честта значи всичко, което мъжете решат, че значи.
Хектор я гледа, докато гневът й не намаля.
— Ако се бия с Ахил, те ще пуснат жените и децата ни да си тръгнат. Агамемнон се закле, а Одисей го гарантира.
— И ти им вярваш? — попита тя, но гневът й бе намалял и вече не можеше да се уповава на него. — Ще пуснат ли и Астианакс?
Хектор поклати тъжно глава.
— Ако се бяха съгласили на това, нямаше да им повярвам.
— Това все още е върховна глупост — повтори Андромаха с тъга в гласа.
— Какво не е наред, Андромаха? — попита той нежно.
Тя поклати глава в опит да прочисти мислите си. Какво ми става, запита се? Съпругът ми се връща при мен, след като е спасил живота на троянските жени и деца, а аз му крещя като някоя рибарка. Вдигна поглед и му се усмихна.
— Съжалявам, обич моя. Но какво ще стане, ако Ахил те убие? Агамемнон ще изпълни ли обещанието си? Защо му е да го прави?
— Портите ще бъдат отворени призори и жените и децата ще излязат, без никой да им пречи — обясни той. — Ще ги ескортират до Залива на Херкулес, където ще се качат на кораб за Лесбос. Портите ще се затворят отново по обяд, когато дуелът ще започне. Така че двамата с Ахил няма да се срещнем преди невинните да са на свобода.
— Можеш ли да спечелиш?
— Побеждавал съм всеки, който някога се е изправял срещу ми. И съм надвивал Ахил преди. Ти беше там.
— Да. Бяхте брутални.
Хектор кимна.
— Юмручният бой често е такъв. Това обаче ще е дуел с мечове до смърт.
Кръвта й изстина при мисълта.
— Трябва да свърши бързо — каза, мислейки си за дуела на Хеликаон с Персион.
— Да — съгласи се той. — Колкото по-дълго продължи, толкова по-вероятно е да ме убие. Много е опитен, ужасно бърз и е по-млад от мен. Но има слабости. Гордостта и суетата са негови постоянни спътници. Те са несигурни приятели и често дават лош съвет.
— Това не е много успокояващо — отвърна Андромаха и се усмихна леко.
Хектор поклати глава.
— Друго не мога да ти предложа.
Той поръча храна и яде осолена риба и хляб, докато заедно отпиваха вино и говориха досред нощ. Андромаха му разказа за отчаяното положение в Троя, за това, че целият град сега разчита на един несигурен кладенец за вода, както и за тежкото състояние на складовете с жито. Обсъдиха успехите на „Ксантос” и Троянския кон. Той я разпита за Астианакс и тя го разсмя, разказвайки му тривиалните клюки в двореца.
Накрая Хектор, по-изморен, отколкото можеше да изрази с думи, се хвърли на леглото и незабавно заспа. Андромаха го гледа известно време с болка в сърцето, а после излезе обратно на терасата.
Луната се издигаше високо и тя я гледа известно време. После направи нещо, което не бе правила, откак напусна убежището на Тера. Замоли се на собствената си богиня, Артемида — лунната господарка:
— О, Повелителко на дивото — започна тя, — защитничка на малките деца, смили се над своята сестра и защити мъжа ми утре. Пази го, за да може той да се върне да пази своя син.
После легна на дивана, заслушана в нощните звуци на града, и накрая се унесе в неспокоен сън.
Дневната светлина озаряваше терасата, когато я събуди силен крясък. Тя скочи стреснато и се втурна вътре. Намери малкия Астианакс, застанал на вратата на спалнята си и загледан изплашено в Хектор, който си бе сложил бронзовата броня и шлема с високия черно-бял гребен.
Съпругът й се засмя и свали шлема.
— Не се плаши, момче — той коленичи до детето и го вдигна пред лицето си. — Ето, виждаш ли, че ме помниш. Аз съм татко ти.
Астианакс се ухили радостно и извика:
— Тате! Донесе ли ми пони?
— Не още, момче. Когато станеш малко по-голям, ще получиш понито, както ти обещах.
Детето се пресегна и прокара малката си ръка по златния кон, изобразен на бронята на Хектор.
— Като този ли, тате?
— Да, точно като този.
Хектор погледна Андромаха и в очите му имаше болка, докато държеше момченцето до себе си. Той поклати глава и тя разбра какво си мисли.