— Набожен стар глупак — отсече Идоменей. — Дори боговете се измориха от досадните ти съвети и скучните истории за времето, когато си бил велик войн. Без теб ще ни е по-добре.
Въздухът бе натежал от заплаха. Одисей погледна към стария си приятел Мерионес. Той бе единственият мъж в мегарона, който не бе извадил меча си. Царят на Итака предполагаше, че и той се чувства по същия начин, като него, ала верността му към Идоменей бе легендарна.
Тогава Агамемнон прибра меча си и седна на богато украсения стол. Отпи малко вода и плавно смени темата:
— Тази нощ троянците ще празнуват — започна царят, сякаш яростната размяна на реплики не се бе състояла изобщо. — Сега имат достатъчно вода, за да преживеят до есента. Не можем да чакаме, докато умрат от жажда. Така че е време да използваме плана на Одисей за превземането на града — той посочи към Грозния цар. — Остани с нас, Итака, и до утре вечер войниците ни може вече да са зад стените на Троя. Ти беше тук през цялото време. Не си тръгвай в навечерието на нашия триумф.
Думите горчаха на езика му, но напрежението в стаята отслабна и мъжете прибраха мечовете си, за да ги заменят с чаши вино.
— Ще отплаваме призори — каза Одисей изморено.
— Прав ви път. Ще има повече плячка за нас — повтори Идоменей.
Царят на Итака се обърна към него.
— Това ми напомня нещо, Острозъби. Ти още ми дължиш нагръдника си, спечелен от война Банокъл в юмручен бой. Ще си го взема, преди да си тръгна.
Идоменей се намръщи. Усмихнат, Одисей напусна компанията на царете за последен път.
КНИГА ТРЕТА Краят на дните
XXVIII
ТРОЯНСКИЯТ КОН
Конят плуваше. Скорпиос знаеше, че животното може да плува. Всъщност бе виждал много жребци, които плуваха в Хелеспонта, за да спасят живота си след битката за Карпеа. Но никога не бе седял на гърба на плуващ кон. Беше много спокойно. Морето синееше, въпреки че над тях небето бе черно като катран, а луната висеше на хоризонта като дупка в небето. Беше по-голяма, отколкото Скорпиос някога я бе виждал, а жребецът му плуваше към нея по пътека от сребриста светлина.
Оглеждайки се с любопитство, той видя, че около него има риби. Те бяха дълги и се носеха близо до краката му. Зачуди се нервно дали рибите имат зъби. Получи отговор, когато една от тях доплува до него и загриза коляното му. Не го заболя, но го погъделичка. Той я изрита и тя се отдръпна.
Забеляза, че до него язди Местарес. Красивото му лице бе сиво като на труп, а едната му ръка очевидно липсваше.
— Морето е червено — каза войнът.
Скорпиос се изненада, защото видя, че наистина е червено.
— Върни се обратно, Скорпиос. Върни се, докато можеш — каза Местарес и му се усмихна мило.
Скорпиос осъзна, че сега кракът го боли там, където го бе ухапала рибата. Болеше го и на други места. Беше яздил твърде дълго. Чувстваше се толкова уморен. Обърна коня си и започна да се отдалечава от луната, както му бе наредил Местарес, ала беше тъмно и той се чувстваше съвсем сам…
Когато се събуди, не му се искаше да мърда. Лежеше на земята, а гърбът му опираше в нещо топло. Отвори очи и видя, че другарите му спят наоколо. Осъзна, че денят е дошъл и се надигна със стон.
После си спомни. Бяха дошли посред нощ, армия от микенски войници, стотици на брой. Хванати неподготвени, троянските конници скочиха да се защитават и битката беше свирепа. Ала врагът ги превъзхождаше твърде много, а те не очакваха да водят битка. Скорпиос бе пронизан в коляното от копие, но успя да убие носителя му, забивайки меча си в бедрото му. Мислеше, че е убил четирима или петима вражески войници, преди да се обърне и да види дръжката на меч, забиваща се в лицето му.
Главата още го болеше от силното цвилене на конете. Ребрата от едната страна и коляното също го боляха и не виждаше с едното си око заради съсирилата се отгоре му кръв. Надигна се на колене със стон, а после повърна на земята. Огледа се наоколо. На поляната бе тихо и нищо не помръдваше. Тревата бе осеяна с мъртви мъже и коне. Той бе лежал с гръб до един жребец, който изглеждаше така, все едно спи спокойно. Скорпиос не виждаше раната. Предположи, че това е жребецът на Местарес, Повелителя. После си спомни съня си. Видя тялото на Местарес наблизо, със счупен меч, който се подаваше от корема му, и очи, покрити с прах.
Той постави ръка на ребрата си и се изправи. Вдигна окървавената риза, за да погледне раната. Нечий меч бе минал чисто през плътта и виждаше формата на острието по бялата си кожа. Кървеше, но не много. Не можеше да си спомни кога са го ранили там. Провери крака си. Раната бе сериозна и беше кървяла обилно. Но повечето кръв по него изглежда идваше от главата му. Усети съсирек над дясното си око. Опита се да си спомни какво му бе казал някога приятелят му Олганос за превързването на рани. Някои трябва да се увият хубаво, а други — леко, за да се оттекат. Не можеше да си спомни кое за кой случай се отнасяше.