Гърлото му бе пресъхнало и започна да търси вода. Чак тогава осъзна, че броните на всички троянци, включително и неговата, са били свалени. Помислили са ме за мъртъв, каза си той.
Намръщи се. Докато се оглеждаше, започна да брои телата на другарите си. Не бяха достатъчно. Някои са се измъкнали, реши Скорпиос и сърцето му подскочи от радост.
Докато се препъваше сред труповете на приятели и врагове, той най-накрая откри принадлежностите си, включително и наполовина пълен мях с вода. Отметна глава и отпи дълбоко. Вкусът бе като нектар и той почувства как силата изпълва тялото му. Болката в главата отслабна малко. Намери бинтове и омота един около крака си, като преди това напръска раната с вода. Погледна отново ребрата си и реши, че няма да може да ги превърже. Разтършува се из чантите на другите мъже, докато не събра малко храна и пълен мях. Най-доброто му откритие бе един здрав меч, скрит под тялото на микенски войник. Той го пъхна в ножницата, която все още висеше на кръста му, и веднага се почувства по-силен. Взе и един бронзов нож. Беше изтъпен, но той все пак го взе.
После, с един последен поглед към своите другари, Скорпиос потегли на север, куцукайки с ранения си крак.
Беше вървял известно време и силата му отслабваше, когато видя самотен кон, дъвчещ сухата трева под едно дърво. Юздите му висяха до земята и на гърба си още носеше лъвска кожа. Скорпиос му подсвирна и добре тренираното животно дотича до него. От украсата по юздите той разбра, че жребецът е микенски.
Не без известно усилие се качи на коня, а после отново се обърна към Троя. Скоро щеше да срещне врага и когато го стореше, щеше да избие колкото може повече от тях, преди да го погубят.
Не изпитваше страх.
— Велики Зевсе, гладен съм! — оплака се Банокъл. — Стомахът ми мисли, че някой ми е прерязал гърлото.
— Казваш го всеки ден, откак дойдохме тук — изтъкна Калиадес.
— Ами отнася се до всеки ден, откак дойдохме тук.
Те стояха на южната стена на Троя и гледаха надолу към вражеските армии. Пепелта от погребалната клада на Хектор още се носеше по вятъра. Масивната клада бе горяла цяла нощ, подхранвана от дърво, донесено от троянците от всички части на града. Калиадес видя неколцина млади мъже, носещи скъпи мебели, за да ги нарежат на подпалки, и старци, които носеха съчки и мъртви растения. Всеки искаше да се включи, дори и с малко, в ритуала, посветен на техния герой.
Върху тях поставиха ароматни кедрови клонки и билки, а после и тялото на Хектор, облечено в богато украсена със злато роба, със сключени около дръжката на меча му мъртви ръце, и златна монета на устата му, за да плати на лодкаря.
Докато огромната клада гореше, Калиадес видя цар Приам, на когото бяха помогнали да излезе на балкона на двореца си, за да гледа. Намираше се твърде далеч, за да види лицето на стареца, но изпита жалост към него. Хектор бе любимият му син и Калиадес вярваше, че доколкото Приам изобщо е бил способен на обич, наистина много го е обичал. Сега всичките му синове, освен Политес, бяха мъртви. Приам държеше момчето Астианакс до себе си на балкона. Детето викаше възторжено и пляскаше с ръце, докато пукащите пламъци се издигаха в нощното небе.
След погребалните ритуали, когато се качиха обратно на стените, познатата летаргия се върна. Двубоят и смъртта на Хектор бяха разярили мъжете, а идването на дъжда ги освежи. В продължение на два дни те вървяха гордо изправени. Също като Хектор, и те бяха войни на Троя и щяха да се бият до последния си дъх за града. Но липсата на храна и дългите дни, в които не се случваше нищо, бързо взеха своята дан и войниците отново изпаднаха в отегчение и униние.
Калиадес гледаше един прашен облак в далечината. Сухата земя бе попила дъжда и сега тя отново бе прашна, както преди бурята.
Родосецът Борос стоеше до него и Банокъл.
— Виждаш ли какво е това? — обърна се Калиадес към русокосия младеж. — Очите ти са по-млади от нашите.
— Не съм сигурен — призна войникът. — Крава ли е?
Банокъл го погледна удивено.