Тогава някой извика:
— Троянския кон!
Калиадес видя, че ездачите отпред носят черно-белите шлемове на конницата на Хектор. Те се бяха снижили над вратовете на конете си, подканяйки ги с шибане на юздите и викове. Преследващите ги конници бяха затруднени от праха, който жертвите им вдигаха и бяха изостанали малко, докато двете групи галопираха по склона от равнината към града.
Когато първите ездачи изтрещяха през дървения мост към Долния град, враговете започнаха да ги обстрелват и от всички страни захвърчаха копия и стрели. Някои изглежда намериха целта си, защото двама конници в края на групата паднаха.
Войниците, които ги гледаха от стените, викаха, за да ги насърчат.
Калиадес усети сърцето си в гърлото, докато водещите ездачи галопираха през разрушения град. „Хайде, помисли си. Хайде, ще успеете!” Враговете изглежда бяха изостанали още.
— Отворете портите! — извика някой и викът бе подет по дължината на цялата стена. — Отворете портите бързо! Пуснете ги да влязат!
Тогава осъзнаването на ставащото го блъсна като удар в лицето. Кръвта му изстина.
— Не! — изрева Калиадес.
Разблъсквайки отчаяно редиците викащи войници, той се затича по стената към укреплението над Скейската порта. Под него мъжете нетърпеливо се събираха, за да вдигнат масивното резе и да отворят.
— Не! — извика им той. — Спрете! Не отваряйте портата! — Ала гласът му не се чуваше над виковете на стотици войници и Калиадес се затича по каменните стъпала, размахвайки ръце и крещейки яростно: — Не отваряйте! В името на боговете, не отваряйте!
Но масивните дъбови врати вече се разтваряха със стон и в същия миг ездачите с грохот се спуснаха в пролуката. Бяха повече от петдесет, облечени в бронята на Троянския кон и въоръжени с копия. Копитата на конете им носеха буря от вихрещ се прах, докато те забавиха и се обърнаха зад портата. Стражите започнаха да затварят вратите обратно. Точно надигаха резето обратно на мястото му, когато един от тях падна с копие, забито в стомаха.
Калиадес изтегли меча си и се хвърли към най-близкия ездач.
— Избийте ги! — извика той. — Това е врагът!
После заби острието си в ребрата на най-близкия мъж.
Видя меча на друг ездач, насочен към главата му, и приклекна под корема на коня, след което скочи, за да удари мъжа от другата страна. Когато ездачът падна, Калиадес сграбчи щита му.
Мерна Банокъл до себе си. Приятелят му се бе нахвърлил на врага, избивайки всичко по пътя си. Калиадес му извика:
— Защитавай портите!
Но и двамата не можеха да ги достигнат през струпалите се коне и ездачи.
Калиадес изкорми един войн и парира удар от втори, забивайки щита си в лицето му. Погледна отчаяно към портите. Вражеските войници в откраднатата броня на Троянския кон бяха хванали резето и се опитваха да го вдигнат. Калиадес заразмахва меча си и си проправи път към тях. Удари един от мъжете с щита си и се хвърли с цялата си тежест върху резето.
Осъзна, че младият Борос е до него и извика:
— Помогни ми, войнико!
Младежът му се ухили, а после го удари с всичка сила в челюстта.
Докато Калиадес залиташе, Борос го изрита в лицето и той падна замаян, едва успявайки да не изгуби съзнание. Пред очите му се въртяха ярки светлини. Той вцепенено видя с ужас как още от вражеските конници сграбчиха огромното дъбово резе и го надигнаха над скобите. Високите порти започнаха да се отварят бавно, а после по-бързо, докато отвън ги избутваха.
И врагът нахлу в града.
Калиадес, който се бе озовал на земята зад една от отворените порти, се опита да се изправи на крака и тръсна глава, за да я проясни. После осъзна, че русокосият войник стои над него и го гледа. Когато понечи да стане, младежът постави върха на меча си на гърлото му и го накара отново да легне на земята.
— Борос! — прошепна той.
— Борос умря отдавна, в битката за Скамандър — отвърна войникът триумфално. — Аз съм Лейтос, първороден син на Алектруон, верен слуга на цар Агамемнон, и съм тук, за да отмъстя за смъртта на баща си и да поставя гордите троянци на колене.
Предателят се наведе напред, притискайки меча си към гърлото на Калиадес. По острието започна да капе кръв. Микенецът не можеше да помръдне, нито да говори.
— Беше толкова лесно да заема мястото на онзи идиот, когато целият му отряд бе избит и при положение, че генералът им дори не можеше да си направи труда да научи имената им. И ми беше забавно да заблудя великия Калиадес, мислителя, стратега… микенският предател. Време е да умреш, предателю!