Той стисна устни и се напрегна, за да забие меча си във врата на Калиадес. В този миг обаче зад гърба на момчето се появи Банокъл с вдигнат меч. Един свиреп замах на острието го обезглави. Главата се удари в портата и тупна на земята.
Банокъл протегна ръка и издърпа Калиадес на крака.
— Разговорлив беше — отбеляза той. — Това винаги е грешка. Добре ли си?
Калиадес кимна, преглъщайки кръвта, все още неспособен да говори.
— Хайде идвай, тогава — каза приятелят му мрачно. — Имаме град, за който да мрем.
XXIX
ПОСЛЕДНАТА БАРИКАДА
Преследвани от вражеските бойци, Калиадес и Банокъл се затичаха по каменните стъпала на запад от Скейската порта. На върха на стената Банокъл кимна на приятеля си, а после се обърна и отпраши. Тичаше към следващите стълби надолу, за да може да стигне до новата барикада. Калиадес щеше да остане, за да е сигурен, че стената е защитена.
Един тежко брониран микенец се появи зад него на върха на стълбите. Двама троянски войници го чакаха, нетърпеливи да се сблъскат с врага. Единият удари дясната ръка на война, а другият замахна към гърлото му. Той падна, а от врата му шурна кръв. Изтрополи надолу по стълбището, събаряйки мъжа зад себе си.
Калиадес се ухили на двамата войници.
— Усмирете се — нареди им. — Ще има още много.
Поглеждайки надолу от стената, той огледа бойното поле край портите.
Троянските генерали се бяха подготвяли дълго време за този ден. Ако силите на Агамемнон спечелеха улиците на Троя, единственото убежище на защитниците на града щеше да е в царския дворец. И тъй като единствената им надежда бе да задържат врага край портите възможно най-дълго, войниците цяло лято бяха разрушавали сградите високо в Горния град, събаряйки ги камък по камък. После използваха камъните, за да запълнят улиците и алеите, тръгващи от Скейската порта, като ги натрупваха на височина два пъти колкото човешки бой.
В откритото пространство под портата бяха изкопани канали, запълнени с всичко, което можеше да гори — подпалки, клонки от мъртви растения и остатъците от погребалната клада на Хектор. Около бойното поле бяха разположени амфори с последното масло в града.
Когато кръвожадните нашественици се заизливаха през портата, те се озоваха затворени в пространство, по-малко от четиридесет крачки, заобиколени от високите стени на каменните сгради. За тях имаше само четири достъпни изхода — нагоре по стълбите към укрепленията от двете страни на портата, по стълбите във Великата кула на Илион, или право напред.
Там се намираше единственият неблокиран маршрут — каменната улица, която водеше към двореца на Приам. Политес бе наредил входът към пътя да се барикадира от двете страни като се остави само пролука в центъра за ежедневното придвижване.
Именно там сега се струпваха защитниците от всички части на града.
Калиадес се обърна към вратата на Великата кула. Тя щеше да се удържи лесно. За да стигне дотук, врагът трябваше да изкачи стръмните стълби в пълен мрак. Когато достигнеха вратата, щяха да излязат от тъмно на светло, през тесен проход над висока стръмнина. Един стабилен войн можеше да брани вратата цял ден, пращайки враг след враг в тъмната бездна, за да си потроши костите на каменния под на кулата.
В тази част на стената имаше стотина мъже. Калиадес знаеше, че никой от тях няма да падне или да отстъпи, без да се бие до последно.
След дългото лято на чакане, за тях бе почти облекчение фактът, че този ден най-сетне настъпваше. Калиадес се огледа и вдиша дълбоко. Въздухът сякаш бе по-свеж, цветовете — по-ярки. „Това познаваш — каза си той — единственият живот, който някога си имал. Ако не си войн, какво си тогава, Калиадес?”
Един вражески боец се появи на вратата на кулата. Скамандрийски войник скочи напред и насочи удара си към гърдите му. Микенецът вдигна щита си, но силата на замаха го накара да изгуби равновесие. Той падна в мрака с писък. Всеки нашественик, който опитваше да се изкачи по стъпалата на кулата, щеше да минава край все по-голяма купчина мъртви или ранени мъже, помисли Калиадес с мрачно задоволство. С времето това щеше да отнеме от решителността им.
Той огледа сцената долу. Още и още нашественици влизаха през Скейската порта, нетърпеливи да се включат в битката, и бойното поле бе претъпкано с бронирани мъже. Троянските защитници отстъпиха по план до най-тясната част на широкия път. Там само тридесет мъже, до един орли, се изправяха срещу главния напор на вражеската атака. Зад тях пролуката в барикадата, която пазеха, ставаше все по-тясна, докато войниците я запушваха с камъни, греди и боклуци.