— Не ме забравяй, Белооки.
Лечителят кимна и на момчето му се стори, че вижда сълзи в очите му преди да си тръгне. Поемайки дълбоко дъх, Ксандер вдигна натежалата чанта. Тъкмо започваше да вали, когато той се закатери по хълма към града.
Когато новината за падането на барикадата дойде, Андромаха се премести в двореца на Приам, последното им убежище. С нея бяха двете момчета и прислужницата Анио.
В деня на смъртта на Хектор, когато жените и децата бяха пуснати да излязат от града, Акса тръгна разплакана с трите си дечица, за да замине за Фригия и семейството на Местарес. Молеше дъщерите на Урсос да тръгнат с нея, ала сестрите отказаха с думите, че баща им е умрял в защита на града и те ще сторят същото. Андромаха не се опита да промени решението им. Каза им, че го уважава, въпреки че вътрешно скърбеше за съдбата им.
После Пентезилея потегли към барикадата с тракийските стрелци. Момчето цар Перикъл само бе дошло при Андромаха, за да я помоли слугинята да бъде освободена от задълженията си. Тя се изненада, макар да не се съмняваше в уменията на момичето с лъка, и бе трогната от смелостта й. Когато Пентезилея тръгна с Перикъл, Андромаха бе сигурна, че никога повече няма да я види.
Големият дворец бе празен. Приам се намираше в покоите си, доколкото тя знаеше, но не го бе виждала. Имаше малцина слуги и дори охраната на Андромаха замина за барикадата. Двете момчета си играеха шумно, възбудени от това, че са в нов дом. Андромаха изпитваше нервно безсилие от този затвор. Остави децата и слезе в празния мегарон.
В последните години не й се случваше да остава за дълго в голямата стая. Тук имаше само спомени за смърт и ужас. Тя отиде до покрития със злато трон на Приам и седна. Огледа високите каменни стени, украсени с щитовете на герои. Там бяха Щитът на Аргуриос, а сега и Щитът на Хектор, поставен до него. Обърна поглед към голямото стълбище, където Аргуриос бе получил фаталната си рана. Тишината на мегарона ехтеше сред високите каменни стени, а далечните звуци — дрънчене на метал и виковете на хора — изглеждаха крехки и недоловими като чуруликането на птички в летен следобед.
Андромаха погледна Щита на Хектор и едната й ръка докосна колана на кръста й. Той бе майсторски изработен от бронзови дискове, обшити със златна нишка, и я бележеше като Жена на Коня.
За пръв път от дни насам бе останала сама и тази голяма празна каменна стая я караше да губи контрол. Сълзите потекоха по бузите й. Наричаха го Принца на войната, ала тя никога не бе възприемала Хектор като войн. Само като нежен и състрадателен мъж, който бе поел товар, какъвто никой не биваше да носи. Спомни си онзи ден в дворцовите градини, когато го гледаше да си играе с Астианакс в прахта с неописуемо нежно изражение на лицето, което бе сграбчило сърцето й. Почувства пронизваща болка от вината, толкова силна, че се преви на две. Не беше успяла да обикне Хектор така, както заслужаваше. Той бе отишъл към смъртта си, знаейки, че сърцето й не копнее за него, а за друг мъж.
После се зачуди, както всеки ден, къде ли е „Ксантос” и дали Хеликаон е още жив. Предателското й сърце, което само допреди миг тъгуваше за Хектор, сега копнееше за любимия й. Струваше й се, че блаженото време, което бяха прекарали заедно, повече от сто дни, по време на пътуването на запад, се е случило в друг живот.
Седнала на високия златен трон, тя плака и за двамата мъже, които обичаше.
Внезапно се стресна и избърса сълзите от бузите си. Един млад пратеник, почти момче, дотича през високия портал. Спря се и зяпна, щом я видя на трона на Приам, и тя се изправи.
— Врагът е пробил блокадата, господарке. Те идват!
Андромаха стоеше до трона, обхваната от почти непоносимо напрежение. Знаеше, че би трябвало да върши нещо, но не знаеше какво. Чу шума от далечна гръмотевица, която раздираше небесата над морето.
След привидно цяла вечност чакане двама войници се препънаха в мегарона, помагайки на свой другар. И тримата бяха ранени, но онзи в средата очевидно умираше. Кръвта му изтичаше през дълбок прорез в крака и Андромаха веднага разбра, че е била разкъсана важна артерия.
— Отведете го в покоите на царицата — нареди тя и посочи към каменното стълбище. — Ще се грижим за ранените там.
Зачуди се колко ли лечители са останали в града и дали изобщо има такива.
Скоро през вратите започнаха да се изсипват хора — ранени войници, старци и няколко жени. На всяко лице се четеше страх и изтощение и те очакваха от нея да им каже какво да правят. Тя прати ранените в покоите на царицата и нареди на жените да се грижат за тях, доколкото могат. Мъжете накара да свалят оръжията от стените.