Накрая пристигна и Политес. Сякаш бе остарял с десет години през двата дни, в които не го бе виждала. Слабото му тяло се губеше в чужда броня на конник и той свали високия шлем с очевидно облекчение.
— Врагът спечели града — каза кратко. — Генералите ни вярват, че до утре няма да нападнат двореца. Така че имаме време да се приготвим.
— Пратих ранените в покоите на царицата — отговори Андромаха. — В кухните има малко храна и много вода. Трябва ни броня.
Тя посочи към трите жени, които идваха с наръчи стрели.
— Защо тук още има жени? — попита измъчено Политес. — Защо не са напуснали, когато можеха?
— По същата причина, поради която и ти си още тук, Политес — отвърна Андромаха. — Има троянци, които са готови да останат и да умрат за своя град, също като теб. Можеше да напуснеш отдавна, както стори Креуса. Или да избягаш в дните след залавянето на Царска радост. Онези жени са взели същото решение като теб. Уважавай ги заради него.
— Погрижи се да останат в двореца — каза принцът. — Градът ще бъде ужасяващо място тази нощ за всеки, който се намира извън дворцовите стени. Войските на Агамемнон ще искат да освободят напрежението от бездействието си през цялото лято. Никой няма да оживее.
Андромаха помисли за двете си момчета. Те бяха в безопасност за момента, но скоро нямаше да е така. Побърза да притъпи надигащата се паника.
— Къде е Полидорус? — попита тя бързо. — Би трябвало да е тук. Плановете за защита на двореца са негови.
— Видях го на барикадата — отвърна Политес. — Той е войник. Не може да стои тук и да не върши нищо, докато градът е подложен на атака.
— Понякога е най-трудно да стоиш и да не вършиш нищо — Андромаха усети как страхът й се замества от гняв. — Полидорус имаше задачата да командва двореца. Той е изоставил поста си. И своя цар.
— Твърде сурова си, Андромаха — сгълча я принцът. — Полидорус винаги е бил предан син на Троя. За него беше тежко да се грижи за татко. Градът му бе в опасност. И той е войник — повтори накрая.
Тя го изгледа изненадано.
— Като войник, негов дълг беше да се грижи за своя цар, не да се бие по улиците — каза тя с укор. — Всеки прост войник може да прави това. Полидорус получи тази чест заради огромната роля, която изигра в защитата на двореца. Това го издигна до помощник на Приам, до негов охранител. И сега той е изоставил този пост. Как можеш да го защитаваш, Политес?
Той се намръщи и отговори:
— Понякога имаме и по-висш дълг, сестро, към съвестта си.
Андромаха вдиша дълбоко, а после въздъхна.
— Съжалявам, Политес. Не бива да споря с теб. Стъмва се и трябва да пожелая лека нощ на момчетата си. После, ако Полидорус не се е върнал, ще се съберем, за да направим нов план. Може би генералите ще са дошли дотогава.
Тя се закатери бързо по каменното стълбище, а сърцето й биеше учестено. С тъга си призна, че страхът за двете момчета се бе превърнал в гняв. Тръгна към спалнята на момчетата. Анио не се виждаше никъде. После си спомни, че й е казала да търси плат за бинтове. Намери малкия Декс сам, седнал на пода и заигран с любимата си играчка — разнебитен дървен кон със сини очи, който си бе донесъл от Дарданос.
Огледа се наоколо, а после приклекна до момчето.
— Къде е Астианакс? — попита го, отмятайки русата му коса от лицето.
— Отиде с мъжа — каза детето и й подаде коня, за да си играе и тя.
Андромаха се намръщи и в сърцето й отново се прокрадна страх. Чу отново далечната гръмотевица.
— Кой мъж, Декс?
— Старият мъж го взе — каза той.
XXXI
СМЪРТТА НА ЕДИН ЦАР
— Ще открия сина ти — обеща войнът Калиадес на Андромаха. — Няма да се връщам без него.
Бяха претърсили целия дворец, но нямаше и следа от Астианакс или от Приам. Слугата на царя бе казал на Политес, че е оставил стареца завит с одеяло на стол на балкона. Той беше немощен и отнесен, защити се мъжът, живееше в успокояващия свят на далечното минало. От смъртта на Хектор се намираше постоянно там.
В мегарона Калиадес бързо свали доспехите си, докато не остана облечен само в подсилената с бронз кожена пола и сандали.
— Намери ми тъмна пелерина, която да облека — каза той на Андромаха.
Тя го изгледа, а раздразнението надделя над тревогата в очите й, но махна на една от слугините си.
— Нека са две — обади се Банокъл и разхлаби нагръдника си.