— Как е успял да стигне дотук, без да го заловят?
— Царят познава града си по-добре от всеки друг. Когато е с ясен ум, е хитър като три лисици.
Докато разговаряха, Приам погледна към детето и на лицето му се изписа объркване. Видяха как бледите му черти се връщат към обичайния страх и отчаяние.
Политес бързо пристъпи напред, уплашен, че старецът може да изпусне момчето в паниката си.
— Нека взема малкия Хектор — предложи той. — Кралицата питаше за него.
Приам погледна към детето.
— Хектор — повтори той, — любимото ми момче.
Политес се протегна и Приам му подаде Астианакс. Едва тогава момченцето започна да плаче тихо. Политес го връчи на Калиадес.
— Заведи го при майка му — заповяда той.
Калиадес погледна към него, след това към царя, разколебан.
— Тръгвай, Калиадес. Той трябва да бъде спасен. Той е Орловото дете.
Калиадес се намръщи. Думите очевидно не значеха нищо за него, но кимна.
— Да, господарю — отвърна той и в следващия миг изчезна, спускайки се бързо надолу по стълбите с детето в ръце.
— Ела, татко, трябва да си почиваш — каза Политес нежно и взе ръката на баща си в своята, придърпвайки го от парапета долу.
— Къде съм? — извика уплашено старецът. — Не знам къде съм.
— Намираме се на Великата кула на Илион, татко. Бдим за враговете на Троя. Когато дойдат, ще ги унищожим.
Старецът кимна и се свлече на пода. Политес виждаше, че е отвъд предела на изтощението. Седна до него и започна да сваля част от доспехите си. Знаеше, че и двамата ще умрат тук.
Когато врагът най-сетне дойде, бяха само двама микенски войници. Единият бе висок, с дълга, рошава червена коса и гъста брада. Другият беше дребен и слаб. Изкатериха се на покрива и се ухилиха, разменяйки си подивели погледи, щом видяха болния старец и сина му.
Политес се изправи изтощено, влачейки меча си и се опита да се припомни уроците от далечното минало. Повдигна острието с двете си ръце и застана пред баща си.
Червенокосият войник измъкна меча от ножницата си и тръгна към тях. Другият стоеше и гледаше, усмихвайки се с очакване.
Войникът замахна към гърдите му, но Политес отскочи нервно назад и острието се плъзна по бронзовите дискове на нагръдника. Войникът направи лъжливо движение наляво и докато Политес тромаво се раздвижи, за да го блокира, пристъпи напред и заби меча си в ребрата му. Сякаш го удариха с чук. Краката на принца се подвиха и той се строполи на напоения от дъжда покрив, а през тялото му пробягна агонизираща тръпка.
Погледна нагоре, докато войникът замахваше, за да нанесе смъртоносния удар и внезапно бе облян в кръв, когато гърлото на микенеца бе разкъсано от майсторски хвърлен кинжал.
— Умрете, кучета! — Приам пристъпи напред с ръмжене и вдигна меча на мъртвеца.
Другият микенец се втурна напред с изкривено от гняв лице.
— В името на Хадес, ще си платиш за това, дърто копеле! — и замахна с меча си по посока на царя, извивайки го в яростна дъга.
Приам вдигна своето оръжие и двете остриета се сблъскаха, хвърляйки искри в полумрака.
Царят залитна назад, след което старите му нозе го предадоха и падна на коляно.
Докато войникът се извисяваше застрашително над него, Политес измъкна кинжала от гърлото на мъртвеца и замахна към вътрешната страна на бедрото на нападателя. Пропусна целта си и само одраска кожата, но докато войникът се завърташе към него Приам вдигна меча и го заби в гърба на мъжа. Микенецът падна на колене, очите му се изцъклиха, след което се прекатури мъртъв напред.
Давещ се в море от болка, Политес се довлече до царя.
— Ти ги уби, татко — изрече задъхано с отслабнал глас, — но ще дойдат още.
Приам оголи зъби в уверена усмивка.
— Синът ми ще ни спаси — обеща той. — Хектор ще дойде навреме. Хектор никога не ме е разочаровал.
Политес кимна, притискайки раната си, докато гледаше как кръвта изтича през пръстите му.
— Той е добър син — съгласи се тъжно, след което затвори очи и заспа.
Когато отново ги отвори, беше ден. Над дузина микенски войни вървяха към тях по покрива. Политес въздъхна и се опита да се изправи, но крайниците му не му се подчиняваха, затова остана да лежи безпомощно. Беше ужасно уморен, но не чувстваше страх. Обърна главата си и видя, че баща му някак бе успял отново да се качи на парапета. Спомни си думите на Касандра. „Приам ще надживее всичките си синове”, помисли си и се усмихна.
— Сбогом, татко — прошепна той, докато старецът се хвърляше от кулата. Последното нещо, което видя, беше мечът, устремен към гърлото му.