В гърдите на стареца се надигна надежда. Меч имаше, но дали беше съвършеното оръжие, за което бе мечтал?
Докато Калкеус наблюдаваше невярващо, последната част от комина се прекатури бавно по посока на калъпа. Ковачът изкрещя, обзет от отчаяние, когато тя удари края му, преобърна го и изсипа нагорещения до бяло меч в дъжда. Острието изпищя, сякаш бе живо, и моментално превърна водата в пара.
Калкеус се запрепъва към него, опитвайки се да надене тежките кожени ръкавици, които висяха около врата му. Щом докосна блестящия меч, ръкавицата се разтопи и той дръпна ръката си назад. Застана и загледа алчно оръжието, едва осъзнаващ, че огънят бе запалил оцелелите дървета и растителност, останали незасегнати от предишните пожари.
Бавно, много бавно, светлината на меча угасна, докато острието изстиваше под непрестанния дъжд. Калкеус протегна ръка и внимателно го вдигна.
Точно преди изгрев-слънце, когато бурята вече бе преминала, Калиадес се завърна в двореца с Астианакс. Докато напускаше Великата кула, бе осъзнал как Приам е успял да стигне до там — беше вървял по стените. Това вероятно бе първият случай от поколения насам, когато по тях нямаше войници. Докато крачеше бързо към двореца, беше срещнал само двама. Бяха пияни, а тази нощ никой не разпитваше мъж в микенски доспехи, носещ дете в ръцете си.
Когато стигна на една стрела разстояние от двореца, Калиадес бе започнал да вика:
— Отворете портите! Аз съм Калиадес!
Не искаше някой твърде ентусиазиран стрелец да започне да стреля по него. Чу как викат името на стената, високите подсилени с бронз порти започнаха бавно да се отварят и той се промъкна през процепа. Андромаха и Банокъл го чакаха от другата страна. Той подаде детето на принцесата, която го притисна до гърдите си.
— Мамо — каза малкото момче в просъница.
По лицето на Андромаха потекоха сълзи на облекчение и радост. Тя целуна нежно бузата на сина си.
— Задължена съм ти, Калиадес. Бъди сигурен, че няма да го забравя — каза тя мрачно. — Но какво стана с Приам и Политес?
— Оставих ги заедно — той не искаше да й дава фалшиви надежди. — Не очаквам да оцелеят. Дори в този момент това дете може да е цар на Троя.
Тя кимна тъжно, след което се обърна и се отправи обратно към двореца, здраво прегърнала сина си.
— Ще продължиш ли да носиш това? — попита Банокъл, сочейки към отличителните микенски доспехи. — Едва ли искаш някое от момчетата да те убие по погрешка. Ще е досадно.
Калиадес се ухили и изпрати един войник да му донесе неговите доспехи. След това уморено последва Банокъл нагоре по стъпалата към върха на укрепленията. Стените на двореца бяха високи два човешки боя. Нападателите щяха да се нуждаят от стълби, но имаха достатъчно време да ги направят.
— Ей, стратегосе — обърна се той към Банокъл, докато оглеждаше чакащите войници, — какъв е планът ни?
— Говорих с мъжете — отвърна Банокъл — и им казах да убият всяко копеле, което им се нахвърли и да продължават да убиват, докато всички са мъртви.
— Добър план — изкоментира Калиадес. — Харесва ми. Има предимството на простотата.
Усмихна се и почувства как цялото напрежение го напуска. Банокъл беше прав. Бяха стигнали до края и вече нямаше решения, които да се вземат. Щяха да се бият, и да живеят или да умрат.
Банокъл се ухили насреща му и сви рамене.
— Всички харесват план, който могат да разберат.
— Колко сме?
— По-малко от триста, повечето — ранени. Около петдесетина орли и неколцина от Троянския кон. Хектор би ни свършил работа сега — сведе гласа си до шепот. — И тази жена — кимна с глава към стената, където се намираше Пентезилея, с лък в ръка и поглед, отправен към града.
Сега си бе сложил висок шлем и нагръдник. Докато се взираше в профила й, Калиадес си помисли, че изглежда като богинята Атина, пременена за война.
— Хилас смята, че е невероятна — призна Банокъл. — Може да отстреля топките на бълха от петдесет крачки.
— Хилас смята? Същият Хилас, който мисли, че жените войни трябва да бъдат погребвани живи заради наглостта си?
— Да, знам. И аз нямаше да го повярвам. Може да е влюбен — замисли се Банокъл. — Въпреки че тя е обикновена като скала и слаба като острие. Не обичам кокалести жени. Така де, какъв е смисълът?
Докато го слушаше с половин ухо, Калиадес седна с гръб към стената и се прозя. Беше неописуемо уморен, кракът му го болеше, а сърцето му бе натежало. Никога не бе искал да става троянец. Бойците от Залата на лъва презираха армиите на Златния град. Истинските воини бяха лъвове сред овце, смятаха те, пренасяха битката при врага в името на Арес, бога на войната.