Войниците на Троя се криеха зад високите стени, уповавайки се на богатството на Приам.
Банокъл беше прав да го пита за какво се бият. Нямаше съкровище, нямаше цар, а високите стени вече бяха без значение.
Мислите на Калиадес се върнаха към деня, когато като дете се бе скрил в нивите, докато бруталните мъже изнасилваха и убиваха сестра му. В този ден се бе заклел, че ще я отмъсти, като открива такива мъже и ги убива. Беше се присъединил към армиите на Микена, все така убеден в намерението си. Но през годините клетвата му някак бе забравена и той бе открил, че се бие рамо до рамо със същите убийци. Калиадес никога не бе изнасилвал жена или убивал дете, но много от другарите му бяха, мъже, които с гордост наричаше приятели. Спасяването на Пирия от пиратите бе променило живота му в много отношения. Беше го накарало да си припомни клетвата, дадена в ленените полета. И знаеше, че никога повече няма да може да й обърне гръб.
— В отговор на въпроса ти… — обърна се той към Банокъл.
— Какъв въпрос?
— Попита ме за какво се бием. Това малко момче, Астианакс, сега е цар на Троя. Бием се за него. Но не защото е царят. Днес се сражаваме за всички жени и старци в двореца, които разчитат на нас. Хора, които не могат да се защитят сами. Ще използваме мечовете си, за да предпазим слабите, не да ги убиваме и да отнемем притежанията им. Това е за по-низши мъже.
Банокъл сви рамене.
— Щом казваш — след което примигна срещу светлината. — Ето ги, идват!
Калиадес се изправи на крака и рискува да хвърли един поглед през бойниците. Сърцето му се сви. Все така бяха изправени срещу многоброен враг. Изглеждаше сякаш стотиците, които бяха избили при Скейската порта нямаха никакво значение. Поне повечето от защитниците си бяха починали през нощта, докато нападателите бяха гуляли и убивали.
Той чу тракането на стълбите, подпирани от другата страна на стените.
Внезапно Банокъл се изправи и изрева към врага:
— Аз съм Банокъл! Елате ми и умрете, отрепки!
Облак стрели се изсипа над стената. Една облиза разкъсаното му ухо и той бързо се наведе, широко ухилен.
Двамата се спогледаха, изчакаха няколко мига и едновременно се изправиха да посрещнат врага. Един огромен микенски войн беше стигнал до върха на стълбата и Мечът на Аргуриос се заби в лицето му. Калиадес нанесе противоположен удар в лицето на друг нападател, след което погледна отвъд стената. На нея имаше подпрени само двадесетина стълби. „Всичко, което трябва да направим, помисли си той, е да убием двадесет войни и да продължим да го правим докато атаката се провали.”
От дясната му страна Банокъл прекара меча си през гърлото на друг нападател, след което разби черепа на втори. През стената се прехвърли войн със сплетена брада, стиснал в едната си ръка брадва. Банокъл го остави да се приближи през укреплението, след което се наведе и заби меча си в стомаха му. Докато другият падаше, го прониза в гърба. Сграбчи брадвата му и я метна по следващия нападател, разкъсвайки рамото и нагръдника му.
Над стената се понесоха стрели. Повечето бяха изстреляни твърде високо и паднаха в двора без да нанесат щети, но двама защитници се строполиха, а една се заби високо в нагръдника на Банокъл.
Калиадес видя, че от лявата му страна трима микенци са си пробили път до укреплението, осигурявайки на врага позиция, а след тях идваха и други. Той се хвърли срещу групата, посичайки моментално единия и удряйки с рамо втория, който се строполи, и главата му се блъсна в стената на укреплението. Третият замахна с меча си към стомаха на Калиадес. Един от царските орли блокира острието и преряза гърлото на нападателя. Вторият мъж се опита да се изправи и Калиадес заби острието си през ключицата в гърдите му. Погледна към орела, който му бе помогнал и видя, че е Полидорус.
— За царя! — изкрещя младежът, изкорми друг нападател и отсече главата на трети.
И битката продължи.
XXXII
ТРОЯНСКИТЕ ЖЕНИ
Андромаха подпря колчана със стрелите си на стената на балкона. Прибра непослушните си къдрици с кожена лента и избърса влажните си длани в туниката. Огледа балкона на двореца и другите жени. Някои я наблюдаваха и нервно следваха примера й, други се взираха хипнотизирани в яростната битка в двора. Всички знаеха, че не може да продължи още дълго. Храбрите войни, които защитаваха укреплението бяха отблъснали вълна след вълна вражески атаки. Сега, в знойния следобед, Андромаха усещаше по студа в костите си, че събитията приближават своя край.