Наблюдаваше хората с носилки, повечето възрастни мъже, които с мъка носеха товара си към двореца. „Защо, почуди се тя? Спасяват ранените войници, които ще умрат по-късно, когато врагът нахлуе в двореца. Не можем да удържим стената. Не е достатъчно висока и нямаме достатъчно мъже. Не можем да удържим двореца.” Тя затвори очи. Отчаянието заплашваше да я завладее.
— Господарке, можете ли да ми помогнете? — Младата й слугиня Анио се мъчеше с кожения си нагръдник. Макар да бе предназначен за дребен мъж, пак беше твърде широк и каишите падаха извън слабите й рамене.
Андромаха търпеливо разплете каишите и ги завърза по-близо едни до други.
— Готово — каза тя. — Така е по-добре. Изглеждаш като костенурка, на която са дали твърде голяма черупка.
Анио се усмихна, а едно друго момиче се разсмя и Андромаха почувства как напрежението й се стопява. Бяха останали десет Жени на Коня, жени и момичета до петнадесетгодишна възраст, които не бяха избягали от града. Някои бяха тук, защото нямаха семейства и къде да отидат, други, защото семействата им бяха останали, убедени, че великите стени никога няма да паднат. Тя ги беше довела на високата тераса, която гледаше към двора, както бе заповядал Калиадес. Единствено Пентезилея бе отишла да се бие на укреплението с тракийските стрелци.
Андромаха се намръщи, ядосана на себе си, че се бе поддала на отчаянието, па макар и за малко. „Ти си дъщеря на цар, каза си тя. Не се вайкаш и не оплакваш от съдбата си. Малката Анио може да намери сили да се усмихне въпреки трудностите. Трябва да се чувстваш поласкана да стоиш рамо до рамо с нея.”
Наблюдаваше мъжете на стената и гърдите й се изпълниха с гордост. Те са троянски войни, помисли си тя. Ние сме троянски войни. Ще се бием и може да умрем, но легендата за нас ще се разказва и името на Троя няма да бъде забравено.
Познат глас прошепна в ухото й:
— Да, Андромаха, да! Бъди силна! Погледни на север и помощ ще дойде. Ще се срещнем отново преди края, сестрице.
Касандра! Гласът на момичето бе толкова ясен, толкова реален, че Андромаха се огледа. В ума си извика името на сестра си, но отговор не последва. „Погледни на север”, каза Касандра. Одисей й беше казал същото.
В този момент с ужасяваща внезапност врагът проби стените. Осем микенски войни си пробиха път, тичайки надолу по стъпалата на укреплението и през павирания двор право към двореца.
— Пригответе се! — извика тя на стрелците си и сграбчи лъка си, поставяйки стрела на тетивата. Другите жени направиха същото. — Изчакайте! — Наблюдаваше хладнокръвно приближаващите се бойци.
След което изкрещя:
— Сега!
Облак стрели се вряза в тичащите мъже. Жените имаха време да изстрелят по две или три стрели всяка и петима от нападателите бяха улучени. Двама паднаха, трима продължиха със залитане. Когато стигнаха до затворените врати на мегарона, нямаше къде да отидат и се опитаха да се покатерят по отвесните каменни стени. Само един успя да стигне до балкона. Докато ръката му сграбчваше върха на стената, Андромаха извади бронзовия си кинжал. Изчака докато и лицето му се покаже, след което заби острието в окото му. Той падна, без да издаде звук.
Тя отново погледна към битката на укреплението. Линията на защитниците се беше разкъсала на няколко места и все повече микенци я пробиваха. Троянците започнаха да отстъпват — в организиран ред, стъпка по стъпка, опитвайки се да задържат линията, докато неумолимо биваха изтласквани към двореца.
— Чакайте! — заповяда тя на жените щом видя, че някои отново вдигат оръжията си. — Свалете лъковете. Веднага! Спомнете си заповедите.
Под тях чуха скърцането и тътена на отварящите се врати на мегарона.
Насред шумния тропот на копита върху камък последните конници в града излязоха от двореца. В средата на битката защитниците бързо отстъпиха наляво и надясно. Ездачите галопираха право към оголения център и се врязаха във врага с насочени пики и копия. Всеки останал им кон беше там. Андромаха видя черния Герой, който бе носил Хектор при последната му езда. Той се изправяше на задните си крака и риташе вражеските войници с подкованите си копита. След това единственото, което можеше да види, бе меле от войни и коне, единственото, което можеше да чуе, бяха виковете на мъжете и цвиленето на животните, трясъкът на метал и разкъсването на плът.
Беше храбър последен удар, но не бе достатъчен. Портите на дворцовата стена бяха отворени и стотици вражи войници се включваха към нападателите. Троянците все още отстъпваха, сражаваха се храбро, но постоянно губеха позиции.