— Пригответе се — заповяда Андромаха на Жените на Коня. — Не стреляйте напосоки. Отделете време да се прицелите. Не можем да рискуваме да улучим нашите. Направете така, че всяка стрела да е от значение. Винаги се целете високо. Ако пропуснете нечие лице, може да улучите мъжа след него.
Това бяха инструкциите, които бе повтаряла на стрелците си толкова пъти през последните дни, че бе започнала да ги мърмори в просъница.
Вражеските войни си бяха пробили път на един изстрел разстояние, но тя все още изчакваше. След това видя брадат войник, покрит с кръв, носещ микенски шлем, който погледна нагоре към нея и се ухили.
— Сега! — изкрещя тя.
Прицели се високо в лицето му и пусна стрелата. Острието й се заби в бузата му. За по-малко от един удар на сърцето зареди нова. Изстреля я по посока на друг войник с вдигнат меч, тя се заби дълбоко в бицепса му и Андромаха видя как изпуска оръжието.
За момент спря, за да погледне другите жени, стрелящи по прииждащата орда. Лицата им бяха решителни, движенията — уверени. Стрела след стрела намираха мишените си. Сърцето й заликува.
— Ние сме троянските жени — изкрещя тя на врага. — Елате срещу нас и ще ви убием.
Вече не можеше да види троянските защитници под себе си, скрити от надвисналата тераса. Заедно с останалите продължи да изпраща стрели в масата от вражески лица. Не чу затварянето на вратите на мегарона.
Времето сякаш бе спряло, докато стреляше, но все пак осъзна, че започва да се стъмва. Рамото я болеше.
— Андромаха, отстъпи! Андромаха!
Почувства нечия ръка на рамото си и установи, че я извличат от балкона. Погледна нагоре, докато се дърпаше.
— Калиадес! Трябва да продължим да се бием!
— Бием се, Андромаха. Но ти трябва да си починеш. Ранена си.
— Затворени ли са вратите?
— Отстъпихме в мегарона и вратите са затворени. Врагът носи стълби към балкона. Битката там ще е ръкопашна. Това е единственото място, на което могат да се надяват да пробият, докато не успеят да разбият вратите долу. Жените ти бяха великолепни и все още им предстои роля в битката. Нужна си заедно със стрелците си в коридора. Но първо трябва да си починеш — настоя той. — Има време. След това ще си готова да продължиш да се биеш.
Тя кимна и погледна към раната на рамото си. Кръвта течеше свободно. Предположи, че е от стрела, въпреки че не можеше да си спомни.
— Ще ги накарам да се погрижат за раната ми веднага щом помогнат на другите жени.
— Вече е направено. Ти напусна балкона последна.
— Някоя от тях пострадала ли е?
— Да, но са само леки наранявания.
— Тогава трябва да видя сина си.
Той кимна.
— Добре. Върви, виж сина си. Аз ще намеря някой, който да се погрижи за раната ти.
Андромаха тръгна през двореца, пробивайки си път през скупчените в мегарона хора и коне, без да забелязва почти нищо от кипящата дейност около нея, а мислите й препускаха в безпорядък. Все още можеше да почувства гладкото дърво в дланта си, изяществото на всяка стрела в пръстите си, стягането на мускулите си, докато опъваше тетивата, плавното отпускане. Отново и отново.
Покоите на царицата бяха прашни и тъмни. Тишината тегнеше над тях също като праха. В преддверието се грижеха за ранените, така че тя ги подмина и се отправи към задната стая, където спяха момчетата. Астианакс и Декс бяха потънали дълбоко в прегръдките на съня, и двамата настанени в едно легло.
Андромаха наблюдаваше дишането им и погали всяка от малките главици, едната червенокоса, другата светлокоса. Умът й бавно се успокои.
— Андромаха? — изрече колеблив глас зад гърба й.
Тя се стресна и се обърна.
— Ксандер! — изрече изненадано и прегърна луничавия лечител.
Калиадес, който го бе довел, повдигна вежди.
— Момъкът твърди, че е лечител. Явно го познаваш.
— Той е мой добър приятел, както и на Одисей. Пътувахме заедно. Страхувах се, че си загинал, Ксандер. Нямаше те толкова дълго.
Докато преглеждаше рамото й и слагаше мехлем и превръзка, тя му разказа за пътешествията си и за внезапното напускане на Гершом. Ксандер й обясни как се бе оказал във вражеския лагер и й разказа за времето, прекарано с Одисей и Ахил.
— Трябваше да последваш съвета на Грозния цар — каза му тя — и да напуснеш града.
— Ти не го направи — отвърна й той тихо.
Тя си спомни последния си разговор с Политес и поклати глава с усмивка.
— Прав си, Ксандер. Не е моя работа да те съдя.