Ксандер огледа дълбоката рана на бедрото на Калиадес.
— Много е люта — каза той намръщено — и мисля, че е започнала да се инфектира.
Извади от торбата си някакво сухо кафеникаво растение.
— Това е дървесен мъх. Стар е, но все още има свойството да пречиства — прикрепи го към раната с превръзка. — Трябвало е да бъде зашита отдавна. Опасявам се, че винаги ще те наболява.
— Ако преживея днешния ден, ще посрещам болката с радост — отвърна му Калиадес.
След като войнът и лечителят си тръгнаха, Андромаха седна при спящите момчета. Огледа лицето на Астианакс, търсейки нещо от баща му в ъгъла на веждите, извивките на ушите. Отново се зачуди къде са Хеликаон и „Ксантос”. След това познатият демон на вината се надигна в сърцето й и си помисли за Хектор. Осъзна колко много й липсва и откри, че й се иска да е тук до нея. Винаги се чувстваше в безопасност с Хектор. С Хеликаон опасността винаги беше наблизо.
Отиде до северния прозорец, където светлината избледняваше над равнината на река Симоент. Припомни си собственото си пътуване към града в теглена от магаре каруца, натоварена с калай. През онази вечер бе погледнала към високите прозорци и се бе зачудила дали някой стои и се взира надолу. Сега тя гледаше надолу в мрака и предполагаше, че там няма никой. Агамемнон не би хабил мъже, които да охраняват отвесните северни стени при положение, че градът беше отворен за него.
Северните стени. Погледни към северните стени. Внезапно Андромаха осъзна какво означават думите. Наведе се през перваза на прозореца и погледна далече надолу към основата на скалите. Ако намереше въже, дали би могла да спусне две деца надолу в бездната? Раздвижи раненото си рамо. Напред и назад не болеше чак толкова, но когато вдигна ръка над главата си, болката бе пронизваща. Никога не би успяла да го направи.
И все пак Одисей и Касандра винаги даваха добри съвети, всеки по свой собствен начин. И бяха прави. Това бе единственият път, останал пред нея, ако се надяваше да спаси сина си. Отново се наведе през прозореца. Тъмнината се сгъстяваше, но докато гледаше надолу, успя да различи фигура, катереща се към нея.
Сърцето й сякаш забави ритъма си и ударите му отекнаха в ушите й. Не можеше да види лицето на катерача, нито възрастта или телосложението му, но знаеше без капка съмнение, че това е Хеликаон.
По-рано същия ден, докато слънцето все още бе високо на небосклона, Хеликаон стоеше нетърпеливо на носа на „Ксантос”, докато великата бирема правеше последното си пътешествие нагоре по река Симоент.
Чувствата му бяха в безпорядък, откакто бяха напуснали Лесбос два дни по-рано и бяха срещнали кипърски кораб, натоварен с бежанци от Троя, донесъл вестта за смъртта на Хектор и падането на града. Хектор — мъртъв! Беше му невъзможно да го повярва. И преди се бяха страхували, че Хектор е загинал. Но сега бе чул разказите на бежанците за дуела с Ахил, отровата и предателството, и за огромната погребална клада и с болка в сърцето знаеше, че е истина.
Нямаше новини за Андромаха, но бе сигурен, че още е жива, знаеше, че всяка костица в тялото му ще го заболи, ако тя вече не бе на този свят.
Сега, докато галерата се плъзгаше нагоре по тясната река, отправи погледа си на юг към Троя. Гребците също не спираха да поглеждат към града с мрачни лица и наблюдаваха пламъците, издигащи се от стените и затъмняващи бледото небе до бронзово.
Внезапно Хеликаон усети, че не може да чака повече. Накара гребците от десния борд да приберат греблата, а останалите насочиха галерата до брега. Докато се удряха меко в обраслия с тръстики бряг, Хеликаон се обърна към екипажа:
— Всички вие сте дарданци — каза им той, а дълбокият му глас бе мрачен. — Моята битка не е ваша. Аз ще ида в града сам. Ако някой от вас желае да се върне в Дардания, нека напусне тук и сега и дано боговете го закрилят. „Ксантос” ще отплава на зазоряване с останалите. Ако не се върна, Ониакус ще бъде ваш капитан. Той ще закара кораба първо до Тера, а след това ще последва троянската флота към Седемте хълма.
Погледна към Ониакус, който кимна. Бяха го обсъдили внимателно и знаеше, че той ще последва заповедите му.
Но сред мъжете се разнесоха викове:
— Ще дойдем с теб, Златни!
Хеликаон поклати глава.
— Ще ида сам — повтори той. — Не знам дали сега някой може да влезе в града. А и дори да успеем, даже и вие осемдесетте, мои храбри и верни мъже, няма да имате особено значение срещу вражеските орди. Вървете в Седемте хълма. Много от вас вече имат семейства там. Сега това е вашият дом.
От екипажа се разнесоха още викове и настойчиви молби, но Хеликаон ги пренебрегна и закрепи на гърба си мечовете с листовидни остриета, след което преметна през рамо здраво намотано въже.