Когато се обърна обратно към Андромаха, лицето й бе станало мрачно. Излязоха от стаята, след което тя обви ръце около кръста му и си пое дълбоко дъх.
— Любов моя, има нещо, което трябва да ти кажа.
В този момент вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха двама войни. Калиадес и Банокъл спряха шокирани. Хеликаон не знаеше кое ги изненада повече — присъствието му в стаята или това, че държеше Андромаха в прегръдките си.
Калиадес се съвзе пръв.
— Хеликаон! Пристигаш неочаквано! — погледна към прозореца и видя въжето с възлите.
— Не очаквайте армия, която да плъзне по стените — изрече бързо той. — Дойдох при вас сам. Но имате меча ми, ако смятате, че ще помогне.
— Присъствието ти винаги е от помощ, господарю — отвърна Калиадес, — макар ситуацията да е тежка.
— Опиши ми я.
— Агамемнон е изпратил срещу нас хиляди. Броят ни е по-малко от сто. Завладяха стената на двореца. Ще им отнеме известно време да пробият през вратите на мегарона, но няма да издържат още дълго.
Хеликаон си припомни, че Приам бе наредил да заякчат вратите след предишната обсада. Бяха изработени от три слоя дъб, подсилени с метални прътове, които влизаха в дупки в пода и тавана. Не беше вероятно да бъдат разбити, а просто бавно насечени на парчета.
— Царят?
— Приам и всичките му синовете са мъртви. Сега Астианакс е цар.
Андромаха хвърли на Хеликаон изпълнен с мъка поглед и се взря в прозореца. Той кимна.
— Имам задължение тук. След това ще спасим децата.
Войните минаха през двореца към мегарона, където Хеликаон с гордост видя, че цари ред и спокойствие, макар въздухът да бе натежал от миризмата на смърт. Там бяха стотината тежковъоръжени войници, повечето ранени и покрити с кръв, всички толкова изтощени, че едва се държаха прави. Неколцина стояха в готовност с лице към вратите, където дори сега дървото започваше да поддава под тежките удари на брадвите. Повечето стояха или лежаха и пазеха силите си, твърде уморени, за да говорят. Но един от тях, облечен в доспехите на орел, се изправи, докато минаваха покрай него.
— Хеликаон — извика той.
Хеликаон се обърна и се усмихна..
— Полидорус, приятно ми е да те видя жив.
— Доведе ли армия, приятелю?
— Не. Нося само меча си.
— Тогава ни носиш надежда. Сега имаме нужда от нея.
Хеликаон кимна. Щом погледна надолу към пода, видя конски изпражнения. Намръщи се.
— Коне?
Банокъл се ухили.
— Има няколко останали. Заключил съм ги на сигурно място.
— Кой командва тук? — попита Хеликаон. — Лукан?
Банокъл поклати глава.
— Лукан падна при Скейската порта. Кораво старо копеле. Мислех, че ще живее вечно. Ти си единственият цар от тази страна на вратите, господарю.
Но Хеликаон поклати глава.
— Цяло лято се сражава за този град, генерале. Познаваш всеки мъж тук и знаеш на какво е способен. Ти командваш. Аз съм просто пешак, Банокъл. Мечът и животът ми са твои.
Банокъл въздъхна и хвърли поглед към Калиадес, който отметна глава назад и избухна в смях. Смехът прокънтя из мегарона и мъжете обърнаха глави при необичайния звук.
— В такъв случай ни кажи плана си, генерале — ухили се на приятеля си Калиадес.
— Навън има хиляди от онези копелета и повечето са микенски ветерани — отвърна Банокъл, — измежду които няма нито един мекушав пикльо. Ние сме само сто. Когато започнат гръмотевиците, те ще имат предимство над нас. Но кълна се в кървавото копие на Арес, ще ги накараме да платят за всяка стъпка, която направят.
Стоте защитника стояха в три редици с лица към вратите. В предните две бяха последните орли. Отпред в центъра беше Хеликаон, облечен в доспехите на царски орел, задно с Банокъл и Калиадес. Зад тях стоеше Полидорус. От външната страна от двете страни на вратите имаше двама тракийски стрелци.
Андромаха беше в коридора и ги наблюдаваше с лък в ръка. Тя си припомни последния път, когато четиримата мъже бяха заедно в мегарона, тогава Банокъл и Калиадес се биеха за микенците, а Хеликаон и Полидорус защитаваха стълбището. Зачуди се на иронията на живота и тираничните прищевки на боговете, които отново ги бяха събрали заедно.
Можеше да види профила на Хеликаон и забеляза как обръща глава колкото да й хвърли бърз поглед. Зачуди се дали това ще е последният път, в който го вижда жив. Знаеше, че е дошъл с намерението да я спаси. Но след като бе пристигнал, не можеше да изостави приятелите и бойните си другари да се сражават без него. В разгара на битката щеше да забрави за нея и момчетата. Само за момент почувства самосъжаление. Да бъде отново в прегръдките му и след това да й го отнемат дългът и лоялността й изглеждаше толкова жестоко. След това втвърди сърцето си. Хеликаон трябваше да следва дълга си и щеше да живее или да умре. Нейният дълг днес беше да се бие, докато битката е загубена, след което някак да избяга със синовете си надолу по скалите. Отново си помисли за думите на Касандра: „Отново ще се видим преди края, сестро”, и почерпи кураж от тях.