Андромаха грабна колчана със стрелите си и понечи да побегне, но видя двама микенци, които се прокрадваха към нея, отрязвайки пътя й за отстъпление. Първият се хвърли насреща й с меч. Тя инстинктивно блокира удара с колчана, след което сграбчи една стрела в юмрук и пристъпи напред. Заби я с вик в окото на нападателя. Той падна, сграбчил с ръце стрелата.
Вторият войн вдигна меча си, за да нанесе смъртоносен удар. После падна на колене, ударен отзад в главата от мъж, въоръжен с топор. Зашеметеният микенец се завъртя и заби меча си в корема на нападателя. Андромаха вдигна меча на първия нападател и започна да удря по врата на война, докато той не се отпусна неподвижно. Прекрачи телата, за да стигне до спасителя си, който се беше отпуснал до стената, а дрехата му бе напоена с гъста кръв. Тя коленичи до него.
— Помниш ли ме, господарке? — прошепна мъжът, а от устата му се процеждаше кръв.
За момента Андромаха не можа да го познае. После видя трите отрязани пръста на дясната му ръка и си спомни за момента, когато един пиян мъж, ветеран от Троянския кон, я беше нарекъл богиня.
— Ти си Пардонес. Благодаря ти, че спаси живота ми, Пардонес.
Умиращият мъж каза нещо, но гласът му бе толкова слаб, че тя не го чу. Наведе се към него.
— Запазих я — промърмори той, след което хриптящият му дъх внезапно секна.
Андромаха се отпусна назад със сълзи на очи и видя на пода до ръката му златната брошка, която му бе дала за любезността и предаността.
Изтри лицето си с опакото на ръката, изправи се, хвърли поглед към мегарона, където Хеликаон се биеше, след което последва заповедите на Калиадес и побягна по каменния коридор към покоите на царицата.
Преддверието беше кланица. Дузини смъртноранени войници лежаха по пода, довлечени от другарите си или други троянци. Имаше няколко ранени жени. Андромаха видя, че Пентезилея бе доведена тук, все още жива, но с пепеляво лице. Край нея бе легнала Анио, с глава в скута на сестра си. Младият Ксандер се движеше от човек на човек, смазан от броя на ранените и все пак продължаваше, превързваше рани, успокояваше хората, държеше ръцете на умиращите. Погледна към нея и тя видя, че лицето му също е посивяло.
Калиадес я беше последвал, покрит с кръв, част от която бликаше от рана високо на гърдите му.
— Овладяха галерията — каза й той задъхано. — Можем да удържим каменния коридор за малко, но трябва да си готова да избягаш с момчетата.
— Хеликаон? — попита тя със свито сърце.
В този момент Хеликаон и Банокъл влязоха в преддверието, помъкнали тежко ранения Полидорус. Оставиха орела на пода и Хеликаон се обърна към Андромаха.
— Трябва да тръгнеш сега — каза й той и тя почувства агонията в гласа му.
„Ти трябва да тръгнеш, помисли си тя, прободена от страх. Не, ние трябва да тръгнем.” Знаеше, че той ще остане и ще се бие докрай. Нямаше да се опита да промени намерението му.
Побързаха към стаята, където спяха момчетата. Събуди ги и те заразтриваха очи и погледнаха с почуда окървавените бойци край леглата им.
Хеликаон вдигна ръката на Андромаха до устните си и тя потрепна.
— Ранена ли си? — попита той притеснено.
— Вчера — призна тя и му показа рамото си. — Отвори се отново. Ще ми е нужна помощ с момчетата.
— И без това не можеш да свалиш две деца надолу по въжето — отвърна той. — Аз ще го направя.
За момент я обзе надежда, но умря, щом той сведе очи.
— После трябва да се върна.
— Вземи Декс — предложи му Калиадес. — Аз ще нося Астианакс. Той ме познава и двамата сме имали приключения и преди.
Той вдигна малкото момче, което доверчиво обви ръчички около врата му.
— Каквото и да смятате да правите, правете го бързо — подкани ги Банокъл, който слушаше шума от битката в каменния коридор.
— Завържи детето за мен — каза му Калиадес и му подаде превръзка. Банокъл моментално я уви около него и завърза здраво детето за гърдите му. Калиадес пристъпи през прозореца. Астианакс се ухили над рамото му към Андромаха и й помаха, обхванат от вълнение.
— По-добре вземи това — каза внезапно Банокъл. Калиадес погледна към оръжието, което държеше.
— Мечът на Аргуриос! Бях го изгубил!
— Намерих го на стълбите. Вземи го със себе си.
— Ще ми пречи при спускането. Дръж го, докато се върна.
— Не знаеш какво може да се случи там долу. Вземи го.
Калиадес сви рамене и прибра меча. Спусна се надолу през прозореца и изчезна в нощта.
— Ти си следващата, любов моя — каза Хеликаон на Андромаха. — Можеш ли да се спуснеш с тази рана?
— Мога — успокои го Андромаха, макар всъщност да изпитваше съмнения. Сърцето й туптеше бясно в гърдите. Хвърли последен поглед на русия войн. — Благодаря ти, Банокъл.