Хеликаон поклати невярващо глава. Внезапно се почувства като кораб, понесен по течението, всички сигурни неща, които бяха насочвали живота му, бяха отнесени от бурите на съдбата.
Той погледна нагоре към прозореца, гърдите му се разкъсваха от агонията на нерешителността. Всеки инстинкт в тялото му му казваше да се покатери обратно в двореца. Дори сега вярваше, че присъствието му би имало значение и някак щеше да помогне да победят ордите, въпреки обстоятелствата. След това си припомни какво бе казал на екипажа си: „Смятам да живея. ”
Кимна, приемайки съдбата си.
— Много добре, ще идем на кораба. Калиадес?
Войнът се обърна към него и призна:
— Не мога да се изкатеря по скалата без въже. Кракът ми не е достатъчно силен. Приемам дара на стария си приятел. Ще дойда с теб до „Ксантос”, ако успеем да стигнем навреме — той погледна на изток, където на небето започваше да се появява тъмночервена светлина. — Но ще е на косъм.
Вървенето на светлината на факлата бе трудно. Теренът представляваше равни конски пасбища, разделени от малки потоци, но в момента всичко беше напълно изсушено и им се налагаше да прескачат каналите или да се спъват в тях. Хеликаон, който познаваше добре местността, водеше с факла в едната ръка и Декс в другата. Умът му все още бе объркан и той си мислеше за думите на Андромаха. Припомни си еротичните мечти за нея, които бе имал, докато лежеше трескав в двореца на Хектор. Беше ги пазил в мислите си през всичките тези години, докато прекрасната реалност на тялото й не ги замени в спомените му. Зачуди се какво ли я бе накарало да мълчи за това по време на съвместното им пътешествие, после си помисли за смъртта на Хектор и разбра.
Спря се и погледна назад, където Калиадес ги следваше с Астианакс в ръце. Лицето на война бе бледо, кракът му явно го тормозеше.
— Не се притеснявай за мен, Златни — каза той, улавяйки погледа на Хеликаон. — Няма да изоставам.
— Съжалявам за Банокъл.
— Банокъл живееше всеки ден сякаш му е последен. Никога не съм познавал друг мъж, който да взима толкова много от живота. Няма да тъгуваме за него.
Светлината започваше да се усилва, когато Хеликаон спря, чул някакъв шум, и от мрака изникна група мъже. Той бързо остави момчето на земята и извади мечовете си. Калиадес застана до него с Меча на Аргуриос в ръка.
Бяха парцалива армия от двадесет или повече мъже, някои в доспехи, мнозина ранени. Всички имаха яростните изражения на хора, преминали границата на отчаянието. Водачът им излезе напред. Имаше сребристочерна брада. Сега изгледаше посивял и по-слаб, но кръвта на Хеликаон изстина, щом разпозна микенския адмирал Менадос.
— Е, Хеликаон, странна среща насред нощна разходка — каза адмиралът приветливо. — Микенският отстъпник Калиадес, Подпалвача — най-мразеният враг на Микена — и семейство бежанци. Нека да помисля. Възможно ли е едно от тези момчета да е законният цар на Троя?
Хеликаон не каза нищо, наблюдаваше мъжете, преценяваше силата им, планираше в какъв ред да ги нападне. Двамата с Калиадес се раздалечиха малко, така че да имат място да размахват мечовете си.
— Благодарение на теб, Хеликаон, тези храбри мъже и аз сме прокудени. Агамемнон не беше доволен, че унищожи цяла микенска флота. Но може и да спечелим обратно благоразположението на царя, ако му заведем последния наследник на Троя.
— Действай, Менадос. Нямаме цяла нощ — каза Хеликаон. С ъгълчето на очите си видя, че първите лъчи на слънцето се подават над хоризонта.
Менадос го игнорира и се обърна към Калиадес:
— Свободен си да се присъединиш към нас, Калиадес, и ти самият си изгнаник. Не сме тръгнали към Златния град, а обратно към Микена и Лъвската зала, където да понесем присъдата на Агамемнон, ако той въобще се върне.
— Законът на пътя гласи, че битката на Хеликаон е и моя. Ще остана до него — отвърна спокойно Калиадес.
Менадос кимна, сякаш бе очаквал този отговор.
— Лоялността винаги е била високо ценена сред микенците, макар често да изглежда не на място. Не си първият микенски войн, който застава рамо до рамо с троянците. Великият Аргуриос беше мой другар. Сражавахме се заедно в много битки. Възхищавах му се повече, отколкото на всеки друг мъж, когото някога съм познавал. Хеликаон, последният път, когато се срещнахме, ти избра пътя на милостта. Без съмнение сега съжаляваш за това. И ми каза, че ако отново се срещнем, ще изтръгнеш сърцето ми и ще го дадеш на гарваните. Все още ли имаш подобно намерение?