— Опитай, Менадос! — изръмжа Хеликаон.
— Нека го убием, адмирале! Подпалвача е прокълнат и трябва да умре! — извика глас иззад Менадос.
— Боговете са с нас, господарю — извика друг. — Доведоха Подпалвача в ръцете ни!
Последва хор от съгласия и в мрака, предшестващ зората, Хеликаон чу звука от мечове, излизащи от ножниците.
Менадос се обърна към мъжете, а в гласа му имаше раздразнение.
— Говорех за лоялност и милост, две качества, които някога бяха ценени от микенците.
Зад Хеликаон едното от момчета се разплака, от умора или от страх.
Адмиралът въздъхна и прибра меча си.
— Върви по пътя си, Хеликаон. Сметките ни са разчистени. Подарявам живота на теб и на хората ти точно както ти веднъж пощади моя. В името на великия Аргуриос.
Откъм хората на Менадос се разнесоха ядосани викове, но никой не предприе нищо. Хеликаон предположи, че лоялността им към Менадос или пък страхът им от него бяха по-силни от желанието за отмъщение.
Докато тичаха напред, Хеликаон напрегна очите си, за да различи тъмното туловище на “Ксантос” в далечината. Слънчевото кълбо, издигащо се от мъглата вдясно от тях почти бе изгряло на хоризонта, а все още им предстоеше доста път.
— Няма да успеем — каза Калиадес.
Сърцето на Хеликаон се сви. Той беше прав. Бе невъзможно да стигнат до кораба преди да отплава.
И тогава чу вик от запад. Спря и се обърна. Към тях през суровата земя препускаше кон, прескачаше канавките, а ездачът му им махаше и викаше. Когато се приближи, Хеликаон видя, че е облечен в доспехите на Троянския кон.
— Скорпиос! — извика щастливо Калиадес. — Как, в името на Хадес, се озова тук? Смятахме, че си отдавна мъртъв!
— Няма значение! — извика Хеликаон. — Слизай, момко! Не знам кой си и какво правиш тук, но този кон ми трябва!
Светлокосият ездач бързо слезе от жребеца си, а Хеликаон се метна отгоре. Сграбчи юздите и пришпори животното в галоп, отправяйки се с пълна скорост на север към реката. Чу зад себе си как новодошлият попита:
— Къде тръгна с коня ми? И къде е Банокъл?
Банокъл наблюдаваше как Хеликаон се спуска по въжето и изчезва в нощта. След това чу Калиадес, който викаше за факла. Сграбчи една от стената и я хвърли долу. Погледна как се запремята в мрака, после се върна в претъпканото преддверие, за да види кой още може да бъде спасен. Но сред множеството ранени и умиращи нямаше никой с достатъчно сили да се спусне в безопасност. Само лечителят.
— Тръгвай, момко — каза му отсечено. — От прозореца в задната стая виси въже, което води към земята. Спусни се и се спасявай.
Момчето продължи да шие раната на скалпа на един от войниците. Навсякъде имаше кръв и пръстите му се хлъзгаха по бронзовата игла, докато работеше.
— Ще остана — отвърна, без да поглежда нагоре.
Банокъл го сграбчи за предната част на дрехата и го изправи, разтърсвайки го като плъх.
— Това не беше учтива молба, момче, а заповед. Тръгвай, когато ти казвам!
— При цялото ми уважение — отвърна лечителят с почервеняло лице, — не съм войник под ваше командване и няма да тръгна. Тук имат нужда от мен.
Раздразнен, Банокъл го пусна на земята. Нямаше как да накара момчето да тръгне. Какво можеше да направи — да го хвърли през прозореца ли? Отиде обратно в задната стая и без колебание сряза въжето. Изчака ухилено и след малко чу вика на Калиадес:
— Банокъл!
Наведе се през прозореца и извика на стария си приятел:
— Нека Арес насочва копието ти, Калиадес!
Последва моментна пауза, после Калиадес отвърна:
— Той винаги го прави, братко!
Банокъл помаха за сбогом. Руж винаги му бе казвала, че ще го убият заради Калиадес и ето че сега спасяваше приятеля си от сигурна смърт. Вече в добро настроение, се върна обратно в каменния коридор, където последните трима орли удържаха врага. Имаше място само за един мъж, който да размахва меч, така че всеки боец участваше в дуел до смърт. Видя как посичат един орел с меч в корема и негов другар заема мястото му. Остават още двама, помисли си и се върна обратно в преддверието.
Видя адютанта на царя Полидорус, легнал подпрян до една от стените, със засъхваща кръв по гърдите и корема. Винаги беше харесвал този мъж. Мислител като Калиадес и храбър войник. Докато оглеждаше лицето на Полидорус с погледа на ветеран, предположи, че боецът би оцелял, ако му се дадеше време да оздравее. Банокъл винаги беше казвал на Калиадес, че знае кога ранен войник ще оживее или ще умре и много рядко грешеше. Всъщност често грешеше, но беше единственият, който си водеше сметка.