— Колко станаха? — извика той.
Отговор не последва и когато погледна зад себе си към ранения троянец, видя, че войникът е издъхнал.
Седемнадесет, реши Банокъл. Може би повече. Вдигна щита на последния мъж, с който смени левия меч, за да предпазва тази страна.
По коридора насреща му вървеше огромен войн. Банокъл се подготви да го посрещне, но мечът му се струваше твърде тежък и той го влачеше пред себе си с огромно усилие.
— Банокъл — прогърмя дълбокият глас на война и той видя, че това е Аякс Черепотрошача.
Банокъл се радваше, че микенският шампион е оцелял в битката при Скейската порта. Знаеше, че ще му е нужна цялата сила и концентрация, за да го убие, но изпитваше сериозна нужда от сън.
— Калиадес? — запита Аякс.
Банокъл успя да се ухили.
— Отзад е, почива си и хапва. Той е следващият. А нали знаеш, че би могъл да ми покаже това-онова с меча.
Аякс се разсмя и дълбокият тътен накара камъните в коридора да завибрират.
— Значи ще поемете по Тъмния път заедно — обеща той.
Атакува с неочаквана за огромния му размер скорост. Беше бърз, но Банокъл вече се движеше. Наведе се под замаха на широкия меч и нанесе ритник, улучвайки Аякс в коляното. Грамадният мъж залитна, но имаше добър баланс, възстанови равновесието си моментално и нанесе удар към гърлото на Банокъл. Той го блокира и отскочи крачка назад.
Аякс атакува отново. Остриетата им се срещнаха. Микенецът сечеше и кълцаше, но Банокъл блокираше всеки удар, движейки се инстинктивно, с облято от болката тяло. Внезапно Аякс се завъртя и удари Банокъл в лицето с огромния си юмрук. Той залитна назад.
Примигна. В очите му имаше пот или кръв, понеже зрението му се замъгляваше. Внезапно установи, че е паднал на коляно и не може да се изправи. Скоро ще успея да поспя, помисли си.
С изненада видя, че Аякс прибира меча си в ножницата, обръща се и тръгва надолу по коридора. Банокъл знаеше, че трябва да скочи и да забие меча си в гърба на стария си другар. Смяташе да го направи, но времето продължаваше да тече и откри, че все така стои, коленичил на пода. Надолу по коридора се разнесоха ядосани гласове. Там имаше въоръжени мъже, които го гледаха.
— Наредих ти да го убиеш — крещеше единият ядосано. Дълбокият му глас звучеше познато, но Банокъл не можеше да си спомни чий е.
— Няма да го убия за теб, царю Агамемнон — изръмжа Аякс, а в гласа му имаше гняв. — Някога и ти бе войн.
Последното, което Банокъл видя, бе висока фигура, идваща по коридора към него. Осъзна, че е Руж и се ухили насреща й, докато светлината угасваше.
Днес беше хубав ден, помисли си щастливо.
XXXIV
БОГЪТ НА МИШКИТЕ
Агамемнон измъкна меча си от гърдите на Банокъл и го подаде на един от адютантите, за да го почисти. Беше в добро настроение. Убийството беше като да сложи край на дразнещо ухапване от бълха, което не може да почеше. Не се съмняваше, че съучастникът на предателя, Калиадес, лежи мъртъв нейде из купчините троянски трупове, които бе видял между Скейската порта и този последен коридор.
Бе чакал цяла сутрин заедно с братята си, царете Менелай и Идоменей, а гневът му нарастваше, когато войн след войн, изпратени в каменния коридор се проваляха в опитите да убият ренегата. Но сега той бе мъртъв и нищо не стоеше между Агамемнон и двете му амбиции: да убие момчето цар, наследника на Хектор; и най-сетне да вземе наградата си — съкровището на Приам. Знаеше, че трябва да се намира близо до тях, щом толкова много троянци бяха загинали, защитавайки този път.
В края на каменния коридор имаше проста дъбова врата.
— Отворете я! — нареди той и двама мъже с брадви се втурнаха напред.
Но тя не беше залостена и се отвори с едно докосване. Заедно с мъжете с брадвите пред него и заобиколен от телохранителите си, Агамемнон пристъпи вътре.
Стаята изглежда бе болница. Мъртви и умиращи троянци, вероятно около четиридесет, включително няколко жени, лежаxa на пода на голяма квадратна стая. Вонята бе отвратителна и във въздуха витаеше смърт, подобно на пушек. Всички очи се обърнаха към него. Някои бяха изпълнени със страх, повечето изразяваха примирение със съдбата.
Пред ранените, стиснал меч в двете си ръце, стоеше нисък младеж в окървавена роба.
Агамемнон се огледа, без да му обръща внимание. В стаята нямаше деца. Явно ги бяха скрили. Намръщи се, а доброто му настроение се изпари.