Той прекоси тесните улици и открити площади и стигна до Скейската порта с нейните шест каменни стражи и влезе в Горния град, сред дворците, градините и широките му променади. Признаците за богатство изобилстваха тук. Жените носеха тежки огърлици, гривни и обици и дори мъжете имаха скъпи гривни и накити.
Въведоха Хеликаон в двореца през градините, където на благородниците, надяващи се да видят царя, се позволяваше да чакат в удобство, вместо в претъпкания мегарон. Във въздуха се усещаше хлад и наоколо бяха разположени няколко мангала с горящи въглени.
Той се огледа и кимна за поздрав на онези, които познаваше. После се извърна… и стомахът му се сви. Само на няколко крачки, увита в ръждиво на цвят наметало, стоеше Андромаха, а дневната светлина си играеше със златисто-червената й коса. Носеше дълга жълта рокля, която блестеше като лятното слънце. Устата на Хеликаон пресъхна и той се почувства изнервен и недодялан. Тя дойде при него.
— Стана ми тъжно като чух за смъртта на Халисия — каза му вместо поздрав. — Въпреки че съм възхитена от начина, по който се е случило. Мисля, че боговете ще оценят жертвата й.
— Може би. Но в този живот тя заслужаваше повече — отвърна той. — И от живота, и от мен. Все пак народът ни я обичаше много и мисля, че няма да я забравят.
— А как е момчето?
— Декс е смел, но смъртта й го беляза. Миналата нощ сънува кошмари и дотича в стаята ми. Прекара нощта, свит до мен. Едно дете не бива да вижда как майка му умира.
— Но когато порасне, ще знае, че го е обичала — отвърна Андромаха меко. — Толкова много, че да даде живота си за него. И това ще му дава сили.
Андромаха видя как красивото му лице омекна и той й се усмихна тъжно. В този миг й се искаше да се пресегне и да го прегърне, спомняйки си, че и той е видял как майка му умира. Вместо това се насили да остане неподвижна и каза учтиво:
— Надявам се да доведеш сина си тук, докато сте в Троя.
— С удоволствие, Андромаха.
Усети как почервенява, когато той произнесе името й.
— Тук съм, за да видя царя — каза тя внезапно — едновременно излишен и абсурден коментар, след като единствената причина някой да стои в тази градина, можеше да е, за да се види с царя. Ядосана на себе си, Андромаха добави: — Исках да кажа, че ме извикаха да видя царя. Вчера от Тера пристигна кораб с послание от Върховната жрица. Вероятно става дума за Касандра. Както знаеш, тя трябва да стане жрица в Храма на Коня. Знаеше го, нали?
О, Артемида! Помогни ми да спра да плямпам!
— Да, наистина. Очаква се следващата пролет да я изпроводя дотам с „Ксантос”. Ти добре ли си? — попита той внезапно с тревога в очите. — Изглеждаш зачервена.
— Добре съм. Просто ми е малко топло.
— Ще ти донеса вода — каза Хеликаон и я остави.
В градината имаше мнозина, които чакаха среща с Приам. Докато Хеликаон вървеше, тълпата се отдръпваше пред него. Андромаха виждаше, че той изобщо не забелязва влиянието си върху хората наоколо. Изглежда не забелязваше нито завистливите погледи на мъжете, нито откритото възхищение на жените.
Върху лицето й падна сянка. Тя вдигна поглед и видя съпруга си Хектор. Той гледаше към Хеликаон с безизразно лице. Андромаха веднага разчете тъгата в очите му.
— Какво не е наред, съпруже? — попита тя и го хвана за ръката.
Той сви рамене и я придърпа към себе си.
— Какво би могло да не е наред, когато си до мен? Изпуснах ли интересния разговор с Хеликаон?
— Не, всъщност не. Помолих го да доведе сина си да ни види.
Хектор свъси вежди и тя усети, че се напряга.
— И защо го направи?
— А защо не? — отвърна Андромаха, внезапно изгубила увереност.
Когато той отговори, в гласа му имаше толкова много болка, че думите преодоляха защитите й като кинжали.
— Колцина от синовете му трябва да приютя у дома си, Андромаха?
Тя бе толкова шокирана, че й призля. Хектор даде думата си да отгледа Астианакс и да го обича като собствено дете. Той бе удържал думата си и Андромаха никога преди не го бе чувала да изразява подобни чувства. И въпреки че рядко й се случваше да остане без думи, сега нямаше какво да каже. Просто стоеше неподвижна, взряна в съпруга си и виждайки за пореден път приликата с баща му. До този момент той олицетворяваше всичко, което е можело да бъде велико у Приам — смелост, състрадание, доброта — ала сега тя се зачуди колко точно от бащините си слабости е наследил заедно с останалото.