Момчето с меча казваше нещо, Агамемнон се заслуша нетърпеливо.
— Не убивайте тези хора — каза то с треперещ глас. — Вече не могат да навредят на вас и армията ви.
— Убийте го — заповяда Агамемнон.
— Почакайте! — Мерионес, адютантът на Идоменей, застана пред момчето. Мъжете с брадвите спряха и погледнаха несигурно към Агамемнон.
— Познавам те, момко — каза Мерионес. — Виждал съм те с Одисей.
Младежът кимна и наведе леко меча си.
— Аз съм Ксандер. Имах честта да бъда лечител на великия Ахил и неговите мирмидонци. Приятел съм на Одисей.
— Тогава какво правиш тук с троянците, момко?
— Това е дълга история — призна Ксандер.
— История, която бих искал да чуя — каза му Мерионес, като гледаше към Агамемнон. — Пощади момчето, царю. Една-две истории ще ни дойдат добре, след като Одисей си замина.
— И по-добре, че се отървахме — излая Идоменей. — Не искам повече небивалици. Убийте момчето и да намерим съкровищницата.
Раздразнен почти до краен предел от царя на Крит, след като бе прекарал дългото лято в компанията му, Агамемнон отвърна рязко:
— Много добре, Мерионес. Както винаги, ти ми даваш добър съвет. Лечителю, ще пощадя теб и ранените, ако ми кажеш къде е синът на Хектор.
— Астианакс го няма — отвърна нервно младежът. — Златния го отведе миналата нощ.
Отново Хеликаон! Агамемнон почувства как гневът му нараства със скоростта на лятна буря.
— Хеликаон е бил тук? При това миналата нощ? Как е възможно? Лъжеш, момче!
— Не, господарю. Казвам истината. Покатери се по северната стена и отведе момчетата. Господарката Андромаха тръгна с него, както и…
— Северната стена? Но тя не може да бъде изкатерена!
— Истина е, господарю. Предполагам, че въжето все още е там и можете да го видите.
Той посочи към задните стаи и Агамемнон направи знак на един войник да иде да провери. Менелай го последва.
„Винаги Хеликаон разваля плановете ми на всяка крачка — помисли си царят-войн. Дори в мига на победата ми.”
— Не ме вълнува убийството на сина на Хектор — каза грубо Идоменей. — С Троя е свършено, независимо дали родът на Приам ще оцелее или не. Нима се страхуваш, че Хеликаон и момчето цар ще съберат армия и ще се опитат да си върнат града? Защо да се притесняваме? Ще открием съкровището на Приам и ще се върнем по нашите земи.
Агамемнон кимна. Острозъб беше мотивиран, както обикновено, единствено от собствената си алчност, но в случая бе прав. Можеше да залови момчето в свободното си време. Никъде из Великата зеленина нямаше да е безопасно за него. Веднъж щом подсигуряха микенската власт над Троя и поставеха начело владетел, предан на Агамемнон, царят можеше да се върне обратно в Лъвската зала при жена си и сина си и да празнува победата си над Приам и златния му град. Цар Агамемнон, Завоевателят на Изтока! Името му щеше да остане в легендите като унищожителя на Троя.
Доброто му настроение се върна и той се обърна към Ксандер:
— Аз държа на думата си, момче. Грижи се за ранените. Няма повече троянци да умират от ръцете на царя-войн.
— Братко!
Агамемнон се обърна. Менелай се бе върнал от стаята с пребледняло лице.
— Е? Там ли беше въжето? Истината ли каза лечителят?
— Да, братко, но има нещо друго, което трябва да видиш — той направи нетърпеливо знак на Агамемнон да го последва.
Царят на Микена въздъхна. Придружен от телохранителите си, последва Менелай в малката задна стая. Прозорецът й гледаше на север и за каменната му колона бе завързано здраво въже. Беше отрязано близо до върха.
По настояване на Менелай, Агамемнон отиде до прозореца и погледна навън.
Пладне отдавна бе минало и слънцето грееше жарко над ливадите, заобикалящи река Симоент. Сухи през лятото, обширните поля се бяха раззеленили от скорошните дъждове. Но сега се виждаше твърде малко зеленина. Докъдето стигаше погледът, полята бяха покрити с въоръжени мъже, конница и пехота в дисциплиниран строй, неподвижна и чакаща заповеди.
— Хитите, братко! Хитската армия е тук! — ахна Менелай.
На една камениста скала на изток от града старият ковач Калкеус спеше, свил изтощеното си тяло в защитна прегръдка около съвършения меч. Ръцете му бяха лошо изгорени от опита да хване оръжието. Вкочаняването на пръстите му първоначално бе прикрило болката. Освен това, помисли си той, не бе ял от няколко дни, макар с интерес да установи, че изглежда вече не се нуждаеше от храна. Топящият се запас от вода миришеше лошо, но от време на време отпиваше от нея.
По здрач реши да се върне в града и да представи меча на царя. Малкото му лични вещи, заедно с палатката, която го бе приютявала цяло лято, бяха унищожени в огъня. Той пъхна полупразния мях под едната си мишница и внимателно закрепяйки меча върху двете си ръце, потегли.