Той се обърна и даде кратка заповед на родния си език, след което излезе гордо от мегарона. Свитата му го последва, но другите хитски войни останаха.
Агамемнон изглеждаше по-малък, сякаш смален от неговото презрение. Той се огледа из залата и очите му, пълни с гняв, се спряха на Ксандер.
— Ти! — извика той. — Лечителю! Заведи ме в съкровищницата на Приам!
За момент Ксандер остана неподвижен, после Мерионес го побутна леко и той отвърна:
— Да, царю.
Знаеше къде се намира съкровищницата. Това не беше тайна. Поведе царете по един коридор в задната част на мегарона, после надолу по дълго стълбище. Тръгнаха по протежението на широк коридор дълбоко под земята. Над главите им от двете страни на тунела изсечените в камъка форми се взираха в тях — митични зверове със зъби и нокти, чиито очи проблясваха, заслепени от светлината на факлата.
Коридорът свършваше в кръгла зала. Ксандер, Мерионес, тримата царе и тяхната стража се струпаха вътре. Ксандер забеляза силната животинска миризма. Пред тях имаше врата, пищно украсена с бронз, рог и слонова кост. В дните на Приам тя се пазеше от шестима орли. Сега нямаше стражи, само просто резе от дъб и бронз спираше натрапниците.
Помощникът на царя, Клейтос, изтича напред и вдигна резето. Отвори врата и Агамемнон влезе вътре. Разнесе се остра миризма и Ксандер сбърчи нос.
Царят-войн влезе в мрака на съкровищницата на Приам, последван от Идоменей и Менелай, после и тримата спряха. Разнесе се изумено ахване, а след това порой от ругатни. Ксандер се промъкна до отворената врата, за да види какво става вътре.
Дузина коне примигваха насреща им на светлината на факлите. Пристъпяха нервно в купчини изпражнения, които покриваха пода, и острата миризма от стаята стана дори по-силна.
Агамемнон изруга и сграбчи факла от един войник. Проби си път между животните в търсене на съкровището. Оглеждаше се като обезумял из ниската квадратна стая, последван от Идоменей и Менелай. Помещението бе празно с изключение на конете и изпражненията им. Единствено в далечния му ъгъл откриха два прашасали бокала и голяма дървена ракла, чийто похлупак бе отворен. Агамемнон стигна до нея и извади три медника, които хвърли на каменния под. Гласът му бе изпълнен с гняв, когато се обърна към други царе.
— Хеликаон! — изрева той. — Подпалвача е откраднал съкровището на Приам изпод носовете ни!
Менелай се намръщи.
— Но, братко, това е невъзможно! — каза нервно. — Как би могъл да го изнесе от града?
— Той и екипажът му вероятно са го спуснали от северната стена през нощта — предположи Агамемнон. — Затова въжето бе срязано! За да попречи на всеки, който се опита да ги последва и да им го отнеме! Вече са се отдалечили значително на борда на „Ксантос”.
— Това е най-бързият кораб във Великата зеленина — добави Менелай отчаяно. — Никога няма да успеем да го настигнем.
— Ще успеем, ако знаем накъде е тръгнал Хеликаон! — извика Агамемнон, обърна се към Ксандер и го сграбчи за туниката. — Кажи ни, момче — изръмжа в лицето му. — Хитите няма да спасят ранените ти приятели. Няма да ги е грижа дали ще живеят или ще умрат! Кажи ни къде отива Хеликаон или ще накарам да ги нарежат на парчета един по един пред очите ти!
Ксандер се огледа трескаво наоколо, но не можа да види защитника си Мерионес, само лицата на тримата царе, взиращи се алчно в него.
„Моля те прости ми, Златни”, помисли си той, а на глас каза:
— Отиват на Тера.
XXXV
БЯГСТВОТО ОТ ТЕРА
Андромаха наблюдаваше облаците птици в небето над Тера и се чудеше какви са. Бяха хиляди, малки и черни, въртяха се, спускаха се и се издигаха, разделяха се на два, после три, после четири облака, след което се събираха отново в плавен, грациозен полет. Целият екипаж на „Ксантос” ги гледаше и корабът дрейфуваше в топлия сутрешен бриз. Внезапно, сякаш им бе заповядано, птиците оформиха едно ято и отлетяха от острова. За няколко мига бяха над кораба, неизброими и закриващи светлината. Някои моряци инстинктивно приклекнаха, после птиците отлетяха на север и скоро изчезнаха от поглед.
Гребците отново подхванаха ритъма и „Ксантос” се плъзна към Благословения остров. Андромаха седна на дървената пейка до мачтата и хвърли поглед към долната палуба, където момчетата си играеха щастливо. Усмихна се на себе си. През първите няколко дни на пътуването ги бе наблюдавала постоянно, уплашена, че може да паднат зад борда. Но скоро откри, че на „Ксантос” имаше повече от шестдесет бащи, които да ги наглеждат. Гребците, повечето от които имаха свои деца, се отнасяха с тях, сякаш им бяха синове, и им разказваха истории за морето. Понякога поставяха момчетата на пейките и им позволяваха да се преструват, че гребат.