Андромаха се изправи на крака. От храма на Великия кон насреща й вървеше Първата жрица. Ифигения видя изненадата по лицето й и се изкиска.
— Смяташе, че отдавна съм умряла, нали, Андромаха? Е, костите ми наистина са стари, но времето ми още не е дошло.
— Радвам се да те видя — отвърна Андромаха и наистина го мислеше. Ифигения изглеждаше по-стара от света, но блясъкът в очите й бе все така интелигентен и пресметлив, както винаги. — Нима и жените напускат острова? Изглежда изоставен.
Ифигения се намръщи.
— Когато започнаха земетресенията, по време на празника на Артемида, Касандра убеди момичетата, че островът ще бъде унищожен. Сънищата и виденията на сестра ти могат да са доста настоятелни. Последната жрица, малката Мелиса, си тръгна преди два дни. — Тя бе разтърсена от кашлица и Андромаха осъзна, че се смее. — Взе дори магаретата, като каза, че не искала да страдат, щом краят настъпи. Кораб, пълен с магарета — тя поклати глава. — Глупаво момиче — изрече нежно.
— Как е Касандра?
Ифигения я погледна, изпълнена със съчувствие, и Андромаха се зачуди как е могла да смята старата жена за безчувствена.
— Тя умира, Андромаха. Виденията й… нараняват ума й и й причиняват жестоки припадъци. Всеки припадък отнема от жизнеността й, а напоследък стават все по-чести. Тя е много крехка, а виденията продължават безкрайно.
— Къде е? Трябва да й помогна.
— В храма е. Ела с мен, скъпа.
Андромаха едва успяваше да контролира паниката си. Въпреки това хвана ръката на старата жрица и двете заедно влязоха бавно в тъмната сграда.
Касандра лежеше на тясно легло в ъгъла на пустата стая. Беше тъмно и много студено. Единствените прозорци се намираха високо горе и тя се взираше в прашните снопове светлина, които пропускаха, а устните й се движеха сякаш разговаряше с някого.
— Касандра — каза нежно Андромаха.
Сестра й я погледна след дълга пауза. Андромаха бе шокирана да я види в това състояние. Беше мръсна, а косата й падаше на сплъстени кичури. Бе слаба като скелет, а когато погледна в трескавите й очи, сякаш се взря в черна пещ.
— Време ли е? — попита тя немощно. — Мога ли вече да тръгвам?
До нея имаше кана с вода и бокал. Андромаха го напълни, повдигна нежно сестра си и изсипа малко вода в устата й. Касандра започна да пие жадно, стиснала здраво бокала, а водата се стичаше на пода по мръсната й дреха.
— Андромаха — изрече най-накрая, вкопчена в нея с костеливите си пръсти. — Толкова се радвам, че дойде. Имам да ти казвам толкова много, а ми остава толкова малко време…
— Чуй ме, сестро — подкани я Андромаха. — Трябва да дойдеш с мен. Ще те заведа на „Ксантос”. Корабът е тук заедно с Хеликаон. Отново ще пътуваме заедно.
— Тя е твърде болна, за да бъде местена — каза Ифигения укорително.
— Ще доведа мъже от „Ксантос”. Хеликаон ще дойде да те вземе, любов моя.
— Този храм няма да бъде осквернен от мъже — излая старата жрица. — Не бъди толкова арогантна, че да предизвикаш изсипването на божия гняв върху ни, Андромаха.
— Тогава аз ще я нося — отвърна й Андромаха предизвикателно.
— Чуй ме, Андромаха. Никога не слушаш — изплака Касандра и я придърпа по-близо. — Умирам и винаги съм знаела, че ще умра тук. Ти също го знаеш. Казвала съм ти го толкова много пъти. Това е съдбата ми и аз й се радвам. Отново ще видя мама. Тя ме чака отвъд, толкова близо, че почти мога да я докосна. Знае, че идвам. Това е съдбата ми. Трябва да ме оставиш на нея.
Андромаха почувства как по лицето й се стичат сълзи и Касандра ги изтри нежно.
— За мен ли плачеш, сестро? Плака и за Хектор. Видях те. Не трябваше да го убиват, разбираш ли. Хектор и Ахил бяха последните велики герои. След Епохата на Героите идва Епохата на Мрака — Касандра сякаш добиваше сили, докато говореше. — Дори и сега варварите идват от Севера, спускат се през земите на западните царе. Скоро ще научат тайната на звездния метал и нищо няма да може да ги спре. След едно поколение ще разрушат каменните дворци на могъщите владетели. В Залата на лъва, където са вървели герои, ще има само плъхове и бръмбари, търсещи храна, а после зелената трева ще покрие руините и ще ги превърне в пасище за овце.
— А Троя, сестрице?
— Троя ще се превърне в легенда. Само имената на героите й ще продължат да живеят.
— Нима всички са загинали?
Но Касандра бе спряла, заслушана в гласовете.
— Астианакс и Декс? — попита изведнъж. — В безопасност ли са?
— Да, в безопасност са. Истина ли е пророчеството на Мелите, сестро? Астианакс наистина ли е Орловото дете?