Выбрать главу

Касандра се усмихна. Загрижеността й се стопи, гласът й стана глас на нормална млада жена, страстта и неотложността изчезнаха от него.

— Пророчествата са хлъзгави — каза тя на Андромаха и я потупа по ръката. — Като мазни змии. Дълги години Приам и Хекуба търсиха значението на думите на Мелите. Накрая откриха гадател, който ги изтълкува, както на тях им харесваше. Той им каза, че пророчеството означава, че синът на царя, роден от Гръмотевичния щит, от теб, никога няма да бъде победен в битка и че градът му ще е вечен.

— Но ти не вярваш в това? — попита Андромаха. — Нима Астианакс не е Орловото дете? Приам вярваше, че той ще е основател на династия.

Касандра се разсмя, а ясният и весел звук отекна из храма. За момент изглеждаше сякаш прашинките танцуват в сноповете светлина.

— Също като баща си Хектор, Астианакс няма да има синове — отвърна тя, усмихвайки се на противоречието. — Но заради него ще бъде основана династия и тя ще просъществува хиляда години. Истина е, Андромаха. Видях го изсечено върху камъните на бъдещето.

— Но това не е пророчеството на Мелите.

— Не, това е пророчеството на Касандра.

Стените на храма потрепериха от още едно малко земетресение, ъгълът на покрива поддаде, срути се на пода и запрати облаци прахоляк в стаята.

— Трябва да тръгваш — каза й Касандра.

Погледнаха се една друга спокойно. Андромаха почувства, че вълнението в сърцето й стихва, заместено от примирение. Но Касандра внезапно се дръпна от нея, а очите й отново станаха диви.

— Тръгвай сега! — извика, размахвайки ръце. — Агамемнон идва! Трябва да вървиш сега!

Тя заблъска настоятелно Андромаха, докато сестра й не се изправи.

— Агамемнон?

— Идва да ме спаси — обясни Ифигения. — Касандра ми каза, че ще е тук преди пладне с флотата си. Ще се върна с него в Микена.

Андромаха не се колеба повече, а изтича към вратата, спирайки за миг, за да помаха за последен път на Касандра, но девойката се бе обърнала и отново разговаряше с невидимите си приятели. Андромаха запретна полите си и побягна към скалистата пътека.

Хеликаон гледаше как Андромаха се изкачва по пътеката към храма. Гърбът й бе изправен и бедрата й се поклащаха прекрасно изпод роклята с цвят на пламък.

Одисей го наблюдаваше ухилено.

— Ти си късметлия, Хеликаон.

— Винаги съм имал късмет с приятелите си, Одисей. Ти ме научи да се изправям пред страховете си и да ги побеждавам. Андромаха ме научи, че човек може да се наслади на живота само ако гледа към бъдещето и остави отмъщението на боговете.

— Добра жена и хубава философия — съгласи се Одисей. — А ако Агамемнон слезе на този бряг сега?

— Моментално ще го убия — призна Хеликаон с усмивка. — Но повече няма да търся отмъщението и няма да го оставя да ръководи живота ми.

— Ще отплаваш за Седемте хълма за през зимата ли?

Хеликаон кимна.

— Троянската флота тръгна преди нас. С всички тези допълнителни мъже в селището ще има много за вършене.

— Много мъже и недостатъчно жени — отбеляза Одисей. — Определено ще имаш работа за вършене, отсъждания при спорове и жалби. Опитай се да го правиш, без да режеш главите им.

Хеликаон се разсмя и чувството за неотложност в гърдите му олекна. След това видя Калиадес и Скорпиос, които идваха насреща им и сърцето му се сви. Беше се опитал да убеди двамата войни да останат на кораба за Седемте хълма, но предположи какво са дошли да го попитат.

— Калиадес! — извика Одисей. — Радвам се да те видя! Къде е нашият приятел Банокъл?

— Падна при Троя — отвърна Калиадес.

— Тогава се обзалагам, че е взел мнозина врагове със себе си?

— Банокъл никога не оставяше нещата наполовина свършени. Беше храбър мъж и добър другар. Често говореше за Залата на героите. Сигурен съм, че сега мирува там с Хектор и Ахил и им разказва колко добър войн е.

Другите се усмихнаха, а Калиадес продължи:

— Това е Скорпиос от Троянския кон. Двамата бихме искали да идем в Итака. Ще ме вземеш ли на борда си за последен път, Одисей?

— Да, момко, с удоволствие. А ти можеш да ми разкажеш историята за падането на Троя, за да си платиш пътя.

Високият войн разпаса колана с меча си и го подаде на Хеликаон.

— Дължа живота си на теб господарю, както и на Аргуриос. Вземи Меча на Аргуриос със себе си. Той принадлежи на народа на Троя, а не на един странстващ микенец.

Хеликаон го прие мълчаливо. Извади го от ножницата и го погледна с възхита.

— Това е прекрасен дар. Но няма ли да ти е нужен, приятелю?