Андромаха се извърна, без да продума и отиде до един мангал, протягайки ръце над огъня, сякаш търсеше топлина. Беше гневна, но не на Хектор, а на себе си. Разбира се, че съпругът й ще се почувства наранен от тази покана! Той знаеше, че тя обича Хеликаон. Още първата им вечер насаме му бе признала, че е прекарала една нощ с него. След като оцеля от нападението на убиец, Хеликаон изпадна в треска заради отровата в кръвта си. Един пустинен лечител каза на Андромаха, че той е изгубил волята си за живот. Предложи й да намери гола жена, която да остане в леглото му, за да му напомни за радостите на живота. Няколко нощи по-късно, боейки се за живота му, тя свали роклята си и легна в леглото при него. На следващата сутрин, когато се върна в стаята му, Хеликаон й каза, че я е сънувал. Тя осъзна, че той не си спомня изминалата нощ и реши не само да го остави да вярва, че всичко е било сън, но така и не му каза, че има син.
Застанала до мангала, Андромаха усети как настроението й се разваля все повече и повече, а умът й се изпълни с мрачни мисли. Бе дошла в този град като млада жрица — горда и честна, решена да не се остави да бъде омърсена от интригите и измамите на Троя. Да не попадне в света на сплетните и двуличието. Глупаво арогантно момиче, сгълча се тя. Откак дойде тук, успя да забременее от един мъж, докато бе сгодена за друг, съблазни един стар цар, за да го накара да повярва, че детето е негово, а после отрови Хекуба — умиращата царица на Троя.
Но Хекуба бе зла жена, каза си Андромаха, и уби сестра ми, а после щеше да убие и приятелите ми. А що се отнася до изкушаването на Приам, нима имаше друг избор? Ако той бе разкрил истината, щеше да й отнеме Астианакс, може би дори да го убие, а после да екзекутира не само нея, но и Хеликаон.
Да, но злото винаги се опитва да оправдае действията си…
Все така потисната, тя се обърна към Хектор. Преди да успее да го заговори, видя един млад войник да го вика. Това беше Полидорус, телохранителят на царя. Той отиде до мъжа й.
— Царят иска да види и двама ви — каза войникът, поглеждайки към нея. — Чака ви в кехлибарената стая.
Тласкани от вятъра, който троянците наричаха Косата, огромното ято златни птици летеше на юг, оставяйки след себе си ледените върхове на Родопите и свирепите зими на Тракия. Подтиквани от инстинкта си, те кръжаха и пикираха над вълните и островите на Великата зеленина. Ранната утринна светлина блестеше по жълтите и черни пера, докато златният облак прелиташе над Троя.
Застанал на висок балкон и облечен в стара роба в избелял златист цвят, Приам гледаше ятото косове. Те се спуснаха към него, извиваха се в небето, сякаш привлечени от одеждите на царя. Той вдигна ръце и извика:
— Аз съм и ваш цар, малки птички.
За няколко мига пристигането на ятото накара стария владетел да забрави проблемите си. Спомни си, че обичната му Хекуба бе изучавала навиците на десетки птици: белоопашатите орли, совите, пеликаните и още много, чиито имена вече не помнеше.
Златните косове обаче носеха специално значение за Троя, или поне така твърдеше царицата. Ако полетът им към бреговете на Египет започнеше преди пиршествата на Арес, зимата щеше да е сурова и студена, пълна с бури и ужасни ветрове.
А до пиршествата на Арес оставаха още осемнадесет дни.
Внезапно златните птици се разпръснаха и изчезнаха. Из двореца премина студен вятър, чийто шепот накара царя да потрепери.
— Донеси ми наметало! — извика той на помощника си Полидорус. Войникът дойде на балкона с нова наметка от зелена вълна, поръбена със злато. — Не тази безполезна дрипа — сопна се Приам. — Моето наметало, ако не възразяваш.
Полидорус се върна със стара кафява дреха с оръфани краища. Приам я заметна около раменете си и застана на ръба на балкона.
В ранната утрин чуваше движение из целия си град: рев на магарета, кукуригане на петли, звуците на каруци и конски копита по каменните пътища, виковете, докато войниците се сменяха на стража, а моряците слизаха към брега, за да отплават с идването на зората. Представи си как сънените пекари месят тесто, а изморените курви се прибират, за да си легнат. На върха на Великата кула на Илион четирите нощни факли още мъждукаха.
Очите на Приам постоянно се насочваха към тъмната форма на кулата. Преди се катереше по стръмните й стъпала всяка сутрин, за да гледа изгрева и да обхване с поглед своя град, но в последно време бе изоставил този навик.
— Колко време мина откак за последно ходих до кулата, Полидорус?
— Последният път беше през лятото, господарю.