— Момичето е ненормално — извика Идоменей, но гласът му звучеше изтънял и ужасен.
Небето притъмня и Агамемнон видя огромно ято птици, което прелетя над главата му и се отправи на запад. Бяха хиляди и затъмниха сивата мараня, а крещящите им гласове напомняха на харпии. Касандра им помаха с детински жест, ръката й се движеше нагоре и надолу.
— Сбогом, птички — каза тя. — Сбогом.
Царят на Микена потрепери и почувства как паниката стяга гърдите му.
— Всички ме чакат — обърна се щастливо към царете Касандра, когато земята отново се разтресе яростно. — Майка ме чака. И Хектор, и Лаодика. Те са отвъд.
Внезапно се изправи на пръсти и посочи към Изгорения остров. Разнесе се шум като от хиляди гръмотевици и от върха на вулкана изригна черен горещ стълб, който се понесе в небето. Чудовищният звук, който издаде, счупи нещо в ушите му и Агамемнон падна с крясъци на земята, докато от тях потече кръв. С ръце на главата си той погледна нагоре, за да види кула от черен огън, която се издигаше все по-високо и по-високо. Звукът бе непоносим, а последвалата го гореща струя опърли кожата по лицето му. Вулканът захвърли в небето огромни канари, сякаш бяха камъчета, и ги запрати в морето и по острова близо до тях, разрушавайки сградите и пропускайки за малко храма. Звукът беше ужасяващ и Агамемнон помисли, че ще полудее от силата му.
Касандра беше единствената, която все още се държеше на крака и безстрашно се взираше в кулата от огън. Изглеждаше сякаш тя ще продължи да се издига нагоре безкрайно, но движението й се забави и върхът й започна да изтича навън, разпръсквайки покрова от дим и пепел все по-широко и по-широко, почерняйки земята и затъмнявайки слънцето.
Момичето погледна надолу към Агамемнон със съчувствие. Изглеждаше сякаш е пораснала по-висока и силна и той се почуди защо я е смятал за грозна. Лицето й бе сияйно и блестеше с красотата на пламтящ меч. Тогава тя посочи отново и от върха на вулкана започна да извира червено-кафяв поток, като блестяща лавина, която бавно се движеше надолу по склоновете. Плъзна се бързо по черните скали на Изгорения остров и скоро достигна морето. Агамемнон с мъка се изправи на крака, защото топлата пепел вече стигаше до коленете му. Видя, че корабите му гребат колкото могат по-бързо към изхода на пристанището. „Страхливците ме изоставят”, изкрещя мислено. Видя, че и Идоменей крещи, но не можеше да чуе какво казва.
Агамемнон помисли, че горещата лавина ще спре, щом стигне морето, ала вместо това тя продължи напред, търкаляйки се по повърхността на водата към флота. Дълго преди да стигне до първия кораб, съдът избухна в пламъци и изгоря, още преди да бъде погълнат от чудовищния поток. Една по една галерите бяха залети и унищожени, а екипажите им — овъглени и изпепелени на мига. Когато стигна до основата на скалите, на които стояха те, огнената лавина започна да пълзи нагоре към тях, но после забави и спря. Агамемнон издиша разтреперано.
Облекчението му продължи само няколко мига. От дълбините се разнесе още един ужасяващ звук. Докато наблюдаваше залива, водите в пристанището сякаш хлътнаха и по средата им започна да се оформя огромен водовъртеж, в началото по-бавно, после с все по-голяма скорост. Последва нов страховит шум, армия от гръмотевици, и морето внезапно се отдръпна от тях, погълнато моментално от земята. Цялата флота овъглени кораби изчезна за секунди, когато водата нахлу в пристанището и се изля във водовъртежа.
В дълбините се зароди тътен и земята диво се разлюля.
Последното, което Агамемнон видя, бе щастливо усмихнатата Касандра, която му махаше за сбогом.
Затвори очите си. Островът под тях се надигна и запрати крещящите царе в небесата.
Недалече на запад Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос” с ръка, поставена небрежно на руля, и гледаше нагоре към платното, опънато срещу вятъра. Беше най-щастлив, когато черният кон танцуваше над вълните. Макар по палубите да имаше още шестдесет или повече мъже, които ядяха и пиеха, смееха се и си разказваха небивалици, той винаги се чувстваше сам с кораба си, когато плаваше с опънато платно. Можеше да почувства движенията и стенанията на дъските под голите си крака, да чуе нежните вибрации на огромното платно и да почувства през дървото на руля храброто сърце на галерата. "Ти си кралицата на моретата", каза той на кораба си, докато пореше вълните и се издигаше и спускаше с грация и мощ.