— Защо биха помислили подобно нещо?
— Ти поиска от фараона да освободи пустинните хора от робството, а той отказа. После слънцето изчезна и дойдоха вълните. Египтяните вярват, че нашият бог, Единственият Бог, е по-силен от техните божества и ги наказва.
— А фараонът вярва ли го?
— Той е твой брат. Какво мислиш?
Ахмоз бе отишъл да види полубрат си, фараона Рамзес, рискувайки да си навлече жестокото наказание, от което някога бе избягал, и бе поискал от владетеля да позволи на пустинния народ да напусне земите на Египет. Рамзес беше отказал. Седнал на високия си, обкован със злато трон, с любимия си син до себе си, Рамзес се бе изсмял на наивността на брат си.
— В името на детското ни приятелство — беше му казал той, — този път няма да те убия. Но не разчитай повече на него. Нима наистина очакваше да махна с ръка и да освободя робите само защото ти, известен престъпник, си ме помолил?
Докато Ахмоз си тръгваше разочарован, синът на фараона дотича след него. Ахмоз спря и се усмихна. Момчето бе на около десет години, с рошава черна коса, умни очи и изпълнена с желание усмивка.
— Казват, че си мой чичо. Вярно ли е?
— Може би — отвърна Ахмоз.
— Съжалявам, че не можем да бъдем приятели — каза момчето. — Но ще говоря с баща си за робите. Майка ми твърди, че той не може да ми откаже нищо.
Ухили се и изтича обратно при трона на баща си.
Застанал в мрака, Ахмоз каза на Йешуа:
— Мисля, че Рамзес е твърдоглав мъж с противоречив характер. Казах му какво искам, следователно това ще е последното, което ще ми даде.
— Тогава може би трябваше да поискаш да принуди хората ни да останат в Египет.
Пророкът погледна назад сепнато и осъзна, че хладният Йешуа се бе пошегувал. Разсмя се и звукът прозвуча странно в обзетата от отчаяние земя.
— Ще отида да разговарям с него отново. Може би сега ще отстъпи.
Докато потегляше към двореца, мислите му се понесоха към онази далечна нощ на остров Миноя, когато лежеше край горящия храст, и към сънищата и виденията, които бе получил в резултат на опиатите, дадени му от принцесата пророчица Касандра. Бе видял огромни вълни, реки, оцветени в червено, мрак по пладне, опустошение и отчаяние. Бе видял полубрат си със зачервени от тъга очи. Зачуди се каква трагедия би накарала коравосърдечния фараон да страда така.
Йешуа забърза след него и го сграбчи за ръката.
— Не можеш да отидеш! Този път със сигурност ще те убие.
— Имай вяра, приятелю — каза му Ахмоз. — Бог е велик.
Беше сутринта на третия ден след разрушаването на Тера и идването на вълните. Хеликаон и синът му вървяха в сумрака по сивия бряг на някакъв безименен остров и газеха с босите си крака в плитчините.
Астианакс постоянно се спираше, за да надникне в плитките води. Един от моряците му бе направил мрежа за скариди и той бе нетърпелив да реализира първия си улов. Засега на дъното на мрежата му се подмятаха само няколко мънички мекотели с прозрачни черупки. Хеликаон изчакваше търпеливо всеки път щом момчето спреше, за да добави още една или две. В крайна сметка нямаше закъде да бързат.
Астианакс отново вдигна мрежата, за да може баща му да я огледа.
— Добро момче — каза баща му. — Нека сега се върнем в лагера и да ги изядем.
Небето все още бе затъмнено от пепел, която продължаваше да вали и оставаше мазни сиви следи по всичко. Дори лагерните огньове на екипажа трябваше да бъдат предпазвани от нея, в противен случай щяха бързо да угаснат. Докато баща и син минаваха покрай купчината малки камъни, издигната, за да отбележи костите на техните другари, Хеликаон забеляза, че сега изглеждаше сякаш е издялана от масивна гладка скала.
„Ксантос” бе преживял и четирите огромни вълни, всяка следваща, по-малка от предишните. След бруталното наказание на първата Хеликаон дори не се бе опитал да направлява кораба. Просто се бе държал мрачно с една ръка за перилото на кърмата, а с другата придържаше Ониакус, който бе изгубил съзнание. И все пак корабът храбро се бе плъзвал като копие във всяка чудовищна вълна, сякаш се управляваше сам. Когато отмина и четвъртата, Хеликаон се взря в морето. Бяха отнесени в непознати води. Нямаше идея къде се намират. Бързо бе развързал себе си и Ониакус, после бе изтичал на долната палуба.
Никога нямаше да забрави ужасяващата гледка, която се разкри пред очите му. Андромаха висеше безпомощна и отпусната на въжетата, с които се бе завързала за една от задните пейки на гребците. Лицето й бе бледо, косата й се носеше като водорасло в плитката вода по дъските на палубата. Все още държеше момчетата в здрава прегръдка. И двете деца бяха живи, но подгизнали и с пребледнели лица, онемели от шока.