Срещнаха се и застанаха лице в лице. Той вдигна ръка и почисти пепелта от бузата й, като гледаше в сиво-зелените й очи.
— Красива си. Как може да си толкова красива, когато си покрита с пепел?
Тя се усмихна и го попита:
— Отново ли си ходил до носа? Все още ли се надяваш да видиш „Кървавия ястреб”?
— Не — отвърна той опечалено. — Корабът е по-малък от „Ксантос” и беше по-близо до Тера. Не мисля, че е оцелял. Но може би екипажът е. Или поне някои от тях. Одисей беше добър плувец, макар да ми отне доста време, докато разбера това — той се усмихна при спомена. — И твърдеше, че може да се носи по гръб цял ден с бокал вино върху корема.
Тя се разсмя и въздухът сякаш олекна от този звук. Погледна нагоре.
— Мисля, че небето изсветлява.
Той кимна.
— Ако се появи бриз, днес може да отплаваме.
Главната мачта на „Ксантос” бе отнесена от морето заедно с платното с черния кон, но по дължината на кораба имаше резервна и моряците я бяха изправили в готовност. В трюма на галерата имаше резервни гребла и ново платно от безцветен лен. Когато мъжете го развиха, за да проверят здравината му, Ониакус бе попитал:
— Да нарисуваме ли черния кон на Дардания върху него, Златни?
Хеликаон бе поклатил отрицателно глава.
— Не мисля.
Беше си казал, че имат нужда от нов символ за бъдещето.
— Но ти не знаеш къде сме. Как можеш да знаеш къде отиваме? — попита Андромаха.
— Ще отплаваме на запад и евентуално ще видим позната земя.
— Може би сме отнесени далече отвъд познатите ни морета.
Той поклати глава.
— В ужасените ни умове вълните сякаш продължиха цяла вечност, но в действителност не беше твърде дълго. Не може да сме далече от познати земи, но е възможно те да са били променени и да са трудни за разпознаване.
— Тогава все още може да успеем да стигнем до Седемте хълма преди зимата?
— Сигурен съм, че ще успеем — отвърна й честно.
Сърцето му бе олекнало при мисълта за новооснования град, където семействата от Троя и Дардания изграждаха новия си живот. Земята бе тучна и плодородна, въздухът — сладък, а почвата — плодородна, хълмовете гъмжаха от животни. Четиримата щяха да започнат на чисто, като семейство, и да оставят стария свят зад гърба си. Зачуди се дали някога ще се върне в Троя, но дори докато го помисли, знаеше, че няма. Това щеше да е последното голямо пътешествие на „Ксантос”.
— Щом стигнем суша или някой голям остров, ще можем да наемем още гребци — каза Хеликаон.
— Аз мога да греба отново, ако е нужно.
Той нежно хвана ръцете й и ги обърна нагоре. Дланите й бяха разранени и покрити с мехури от усилията й да им помогне да докарат „Ксантос” до този пуст остров. Не каза нищо, но я погледна втренчено.
— Ще ги превържа, както правят мъжете, и отново ще мога да греба — настоя тя с твърдо изражение. — Силна съм като мъж.
Сърцето му се изпълни с любов към нея.
— Ти си най-силната жена, която познавам — прошепна й. — Влюбих се в теб в мига, в който те видях. Ти си моят живот, моите мечти и моето бъдеще. Аз съм нищо без теб.
Тя го погледна онемяла и в очите й се появиха сълзи. Той я грабна в прегръдките си и я притисна, усещайки туптенето на сърцето й до своето. Двамата се обърнаха и тръгнаха по брега, хванати ръка за ръка, а синовете им ги последваха.
Лекият бриз от изток се усили. Небето започна да изсветлява и не след дълго слънцето изгря.
ЕПИЛОГ
Царица Андромаха стоеше неподвижно на тревистия връх на хълма от сутринта. Слънцето вече се спускаше на запад, а тя все още гледаше подготовката на стария кораб в подножието му. Беше облечена в избеляла кафява роба и увита в стария си зелен шал. Чувстваше тежестта на годините. Коленете я боляха, а гърбът й гореше, но въпреки това стоеше.
Видя някой да се отделя от хората на брега и въздъхна. Може би бе поредната слугиня с чаша топло козе мляко и съвет да си почине малко. Присви отслабналите си очи, после се усмихна. „Ах, колко хитро”, помисли си.
Малкият й внук се изкатери по хълма и без да каже и дума, седна на тревата в краката й. След малко тя коленичи до него, пренебрегвайки болката в коленете.
— Е, Диос — попита го, — какво ти нареди да ми кажеш баща ти?
Седемгодишното момче погледна накриво към нея през тъмния си бретон и тя нетърпеливо отмести косата от лицето му. „Толкова прилича на съименника си”, помисли си тя.
— Тате казва, че е време.
Тя погледна към слънцето.