— Толкова отдавна? Времето лети по-бързо от косовете. Ще ида утре. Народът трябва да вижда, че царят бди над него.
— Да, господарю — отвърна Полидорус. — Да ти донеса ли вино?
Приам облиза устни. Мисълта за виното бе изкушаваща. Всъщност той почти болезнено копнееше за вкуса му.
— Не — каза накрая, а усилието на волята, нужна за тази дума, го разгневи. — Днес няма да пия вино, Полидорус.
Имаше време, когато се наслаждаваше на виното си така, както бе редно за един мъж — като средство за подсилване на радостите от танците, песните и секса. Сега мислеше за него постоянно, организирайки дните си около часове на тежко пиене. Не и днес обаче. Днес щеше да се нуждае от ума си. До утре през устните ми няма да премине и капка вино, обеща си той.
— Тук ли са посетителите ми?
— Ще проверя, господарю. — Младият войник излезе от стаята.
Когато остана сам, в ума на Приам се появи Андромаха.
Мислите за нея стягаха гърдите му и караха стомаха му да се свива. Отдавна не я бе виждал. Погледът му отново се насочи към Великата кула. Не можеше да я погледне, без да си помисли за Андромаха. За пръв път я срещна на върха, когато тя отказа да коленичи пред него, както бе отказала и неговата Хекуба преди толкова много години. Андромаха! Той си позволи да си я спомни такава, каквато бе в онзи ден — с жълта рокля, с небрежно привързана огнена коса, със смели очи, взрени в него по начин, по който никоя млада жена не бива да гледа един цар. Приам се бе опитал да я изплаши, но дори и застанали заедно на парапета, когато тя знаеше, че той може да я блъсне долу към смъртта й с едно-единствено движение, видя в очите й, че е готова да се пресегне и да го завлече със себе си по Тъмния път към Хадес.
А после, когато Андромаха най-накрая се предаде, както той знаеше, че ще стори, погледът му се взря в мрака и се спря на факлите на Великата кула. В онзи миг разбра, че целият му живот е бил пътуване към това едничко действие. Всички битки, които бе провел, всички синове, които бе създал — повечето — загуба на усилия и семе — дори годините с неговата обична Хекуба бяха избледнели в сива безсмисленост. Нощта му с Андромаха бе изпълнила пророчеството. Гръмотевичния щит го бе дарил с Орловото дете и Троя щеше да оцелее хиляда години. Бе изпълнил дълга си като цар Приам, ала слабините му все така копнееха за нея. Не минаваше и ден, в който да не съжалява за обещанието, което й бе дал. Тя се съгласи да сподели леглото му, но само докато не забременее. Настоя той да й даде думата си и той го стори. Глупак!
Въпреки това обаче Приам бе сигурен, че тя ще се върне при него. Хваната в капана на брак без обич с импотентен съпруг. Как можеше да не се върне?
Ала тя не го стори и това не спираше да го удивлява.
— Хектор и Андромаха те чакат в Кехлибарената стая, господарю — каза появилият се в стаята Полидорус. — Пратих и войник да намери Хеликаон.
— Принц Еней — изсъска Приам. — Благородно име, което дълги години е било уважавано от семейството ми.
— Да, царю мой. Съжалявам. За момент забравих.
Приам излезе от покоите си и прекоси широкия коридор, следван от Полидорус. Стаята, където го чакаха гостите му, бе в южната част на двореца, далече от студените зимни ветрове. Въпреки това във въздуха се усещаше хлад.
Чакаха го Андромаха, Хектор и младият цар на Дардания. Приам остави Полидорус да пази вратата и влезе да ги посрещне. В този момент не можа да не спре очите си върху Андромаха, върху извивката на гърдите й под жълтата рокля, ярките й зелени очи и плътните устни…
Отскубвайки поглед от нея, той каза:
— Еней, момчето ми, имаш цялото ми съчувствие. Когато моята скъпа Хекуба умря, сякаш сърцето ми бе пронизано от горяща стрела.
Той се огледа из стаята. Усещаше някакво напрежение. Андромаха бе скована, ръцете й стояха свити в скута. Хектор стоеше зад нея със сурово изражение и студени очи. А и Еней изглеждаше странно неспокоен. Дали знаеха какво ще поиска от тях? Жрицата бе пристигнала късно вечерта предния ден, но оттогава можеше да е споменала нещо на някой слуга. Приам обаче незабавно отхвърли мисълта. Тя бе мълчалива стара вещица и нямаше голяма вероятност да клюкарства с дворцовата прислуга. Не, тук имаше нещо друго. Той обаче отхвърли този дребен проблем и се концентрира върху настоящия.
Насочвайки поглед към Еней, царят попита:
— Все още ли възнамеряваш да рискуваш с пътуването на запад през зимните морета.
Сродникът му кимна.
— Имаме нужда от калая — каза той. — Сега, когато всички източници в Кипър са пресъхнали, а хитите използват целия калай, който успеят да намерят, трябва да го търсим по-надалече. Ако тръгна веднага, мога да стигна до Седемте хълма преди Одисей, който вероятно ще зимува на Итака, както винаги.