— Така е, има риск — съгласи се Приам. — Но виж срещу какво сме изправени. Враговете ни превъзхождат числено, търговските ни пътища са блокирани. Напролет микенците може да се появят на бреговете ни с десетки хиляди. Тогава ще се нуждаем от „Ксантос” и всички съюзници, които можем да съберем. Ако имаме благословията на Тера, ще удържим тези съюзници. Мислиш ли, че искам да рискувам живота на Андромаха и Касандра в зимното море? Не искам. Но не виждам друг вариант.
— Тогава и аз ще отида — каза Хектор.
— Какво? — царят бе втрещен. — Ето това вече е лудост и ти го знаеш. Ако се разчуе, че си излязъл във Великата зеленина с един самотен кораб, цялата микенска бойна флотилия ще се мобилизира. Не. Вече обещах на цар Ектион, че ти и Троянския кон ще потеглите на юг към малката Тива. Земите там са под обсадата на вражески армии. Те трябва да бъдат премазани или поне отблъснати. — Той пристъпи напред и потупа Хектор по рамото. — Еней е чудесен моряк и аз вярвам, че ще се справи с опасностите на морето.
— Не става въпрос за морето… — започна Хектор, ала думите му секнаха и той само поклати глава и излезе на балкона.
Ожаднял, Приам извика Полидорус. Вратата се отвори и младият войник влезе.
— Донеси вино! — нареди царят.
— Да, господарю, но ти каза…
— Няма значение какво съм казал!
Хектор постоя на балкона известно време, вдишвайки дълбоко и издишвайки бавно. Накрая се върна в Кехлибарената стая. Обърна се към Приам и каза:
— Ще бъде както царят нареди.
После погледна Хеликаон, който стана от мястото си. Загледа се в стария си приятел и изпита дълбока тъга. Жена му обичаше този мъж и бе родила неговото дете. Принцът се насили да се усмихне и каза:
— Бъди внимателен, Хеликаон. И върни Андромаха у дома.
Приятелят му не отговори нищо и Хектор го разбра. Не можеше да има обещания, защото Великата зеленина бе достатъчно опасна през зимата дори и без риска от пирати и вражески кораби.
Хеликаон пристъпи напред и го прегърна. Хектор го целуна по бузата и се отдръпна, за да се обърне отново към баща си. Ала Приам не гледаше към него. Вместо това съзерцаваше гладно Андромаха. Без да се сбогува с жена си или баща си, Хектор излезе от стаята.
Спря се навън и се облегна на стената, усещайки хладния камък върху челото си. Вихърът в ума му бе като треска, а сърцето го болеше.
През цялата кампания в Троя единственото, за което мислеше, бе връщането у дома, в Троя, при жената, която обожаваше. Знаеше, че Андромаха обича друг и че Астианакс е син на Хеликаон. Ала когато бе с жена си и момчето, успяваше да отхвърли тези болезнени истини. Никога не бе мислил какво ще бъде, когато и Хеликаон е в Троя, знаейки, че сърцето на Андромаха принадлежи на Златния, а не на него, знаейки, че детето, което го наричаше „тате”, е син на друг мъж.
Хектор бе прекарал целия си живот в опити да не бъде като баща си, да се отнася към мъжете достойно и с уважение, а към жените — внимателно и учтиво. Когато Андромаха му каза, че е бременна с детето на Хеликаон, той го прие, знаейки, че сам не може да й даде синове. Но тогава не я познаваше, защото едва се бяха срещнали. През изминалите оттогава години започна да я обича дълбоко, докато тя все още го възприемаше като брат и добър приятел. Никога не й бе показвал колко много го наранява това, докато днес тя не му спомена толкова жизнерадостно, че е поканила Хеликаон да доведе Декс в двореца. А сега щеше да отпътува с любовника си на дълго пътуване в морето, където щяха да са заедно през цялото време.
Никога през целия си живот не бе искал толкова силно да се върне към войната, да се бие и, да, да убива. В този момент битките и евентуалната смърт му се струваха прекрасно прости. Животът бе сложен.
Хектор вдигна поглед. Към него идваха братята му Диос и Парис. Те говореха помежду си с приглушени гласове. Диос го видя и се усмихна. После и Парис го видя. Въпреки мъката в сърцето си, Хектор не можеше да не се усмихне, когато забеляза, че брат му е облякъл нагръдник, а в ръката си държи бронзов шлем. Никой, помисли той, не би могъл да изглежда по-абсурдно в броня. Парис винаги беше демонстрирал пълна липса на координация, а движенията му бяха тромави. Да го види дегизиран като войн, бе почти комично. Диос не носеше броня, а само бяла туника и зелено наметало.
— Е, какво решихте без нас, братко? — попита той, а усмивката му угасна.
— Нищо, което да е свързано с теб, Диос. Говорихме само за планираното пътуване на Хеликаон на запад.