Парис избута брат си и се загледа в очите на Хектор с ядно изражение.
— Няма да пратите Елена обратно в Спарта — каза той.
— Защо бихме го сторили? — попита принцът изненадан.
— За идиот ли ме мислиш? Това искаше Агамемнон. Това причини глупавата война.
Хектор въздъхна.
— Не мисля, че си идиот, Парис, но в момента не използваш главата си по предназначение. Изискването на микенския цар беше просто извинение. Агамемнон не иска Елена и знаеше, че ако настоява, татко ще трябва да му откаже.
— Зная това! — отсече Парис. — Но то не променя факта, че Агамемнон използва отказа, за да събере съюзници. Така че ако изпълним желанието му, това ще отслаби микенския съюз. Не е ли така?
Хектор поклати глава.
— Вече не, Парис — каза той. — Ако се бяхме съгласили в самото начало, тогава да, може би враговете ни нямаше да бъдат така многобройни. Но сега е различно. Един цар вече умря, а една царица беше убита. Тази война ще продължи до край, без отстъпление. Или Микена ще падне, или Златния град.
— Значи ще дойдат тук, така ли? — попита Диос. — Не можем ли да ги спрем?
— Ще дойдат от север, от юг и от морето. Агамемнон, Менелай, Ахил, Одисей… — Гласът му заглъхна. — И всички по-малки царе, бандитски главатари и наемнически банди, търсещи плячка.
— Но ти ще си тук и ще ги спреш — каза Диос.
— Ако боговете го искат, тогава ще съм тук. Както и вие, братя.
Диос се засмя силно и потупа Парис по гърба.
— Чу ли това? Ще бъдеш герой. — Той взе шлема от ръцете на брат си и го сложи на главата му. Шлемът бе твърде голям и се свлече над очите му. — Сякаш самият велик Херкулес се е върнал от Елисейските полета!
Парис изхлузи шлема и го метна по Диос, който приклекна. Шлемът се удари в стената и издрънча на пода. Парис се хвърли към брат си и го сграбчи за туниката. По-едрият мъж се препъна и двамата паднаха. Диос се опита да се изправи, но брат му го сграбчи за глезена и се помъчи да го свали обратно. Хектор се усмихна и мислите му се понесоха към дните на детството. Диос и Парис и тогава бяха близки. Единият — опърничав и непослушен, а другият — тих и ученолюбив. Това ги правеше странна двойка.
Внезапно се разнесе гласът на Приам:
— Какво, в името на Хадес, става тук?
Двамата братя спряха борбата и се изправиха. Царят се приближи по коридора със зачервено лице и ядосани очи.
— В името на топките на Арес, вие пълни идиоти ли сте? — извика той. — Синовете на Приам не се боричкат като дечица!
— Извинявай, татко — отвърна Парис. — Вината беше моя.
— Мислиш ли, че ми пука, чия е била вината? Разкарайте се от погледа ми, и двамата! — Той посочи към изкривения бронзов шлем. — Чие е това?
— Мое, татко — каза Парис.
Приам закачи крака си под челото на шлема и майсторски го запрати във въздуха към сина си. Младият мъж се пресегна инстинктивно и бронзът го удари по пръстите. Той отскочи с вик на болка и шлемът отново падна на пода.
— Сигурно съм бил болен, когато съм те заченал — изсмя се Приам и се обърна на пета, за да се върне в Кехлибарената стая. Докато обидата ехтеше във въздуха, Парис изглеждаше напълно сломен.
Хектор вдигна падналия шлем и му го подаде.
— Той е претоварен с грижи, братко — каза му.
— Вероятно — отвърна Парис тъжно. — Но каква е разликата? Нима някога е пропускал възможност да унижи синовете си?
Диос пристъпи напред и постави ръка върху рамото на брат си.
— Не го взимай насериозно, Парис — посъветва го той. — Приам е стар и става все по-стар. С малко късмет и двамата ще доживеем да пикаем на погребалната му клада.
Парис се ухили.
— Това е приятна мисъл — каза той.
Тримата братя излязоха от двореца под утринното слънце. Диос и Парис поеха към Долния град, а Хектор тръгна към собствения си дворец. Там откри малкия Астианакс с бавачката му, които играеха в градините. Детето носеше малки кожени нагръдник и шлем и удряше меч-играчка в щит, държан от бавачката. Когато го видя, момчето извика:
— Тате!
После хвърли дървеното острие и се затича към Хектор, който падна на едно коляно, хвана го и го хвърли високо във въздуха, а после го улови.
— Ще бъдеш ли чудовище, тате? — попита Астианакс.
Той погледна в сапфиреносините очи на детето.
— Какво прави чудовището?
— Убива хора — отговори сериозно Астианакс.
Хектор вдигна малкия шлем от главата на момчето и разроши червената му коса.
— Не мога ли за малко да бъда само тате и да те гушна?
— Не! — извика детето. — Искам да убия чудовището.
Хектор го свали, а после падна на колене.