Ще имаш достатъчно време за мързел, каза си той, когато зимата дойде. Тогава можеше да прекара времето си в работилниците, за да надзирава изработването на брошки, пръстени и други украшения. Кехлибарът беше на мода вече няколко сезона, но това нямаше да продължи още дълго. Троянците бяха капризни по отношения на модата. Преди пет години предпочитаха рубини, корал и алени наметала и туники. Червеното беше модерно. После за малко черното стана модерно. Един египетски търговец на име Ктосис създаде боя, която позволяваше на черните дрехи да се перат без цветът да се оттича. Обсидианови и абаносови гривни и обици красяха жените на Троя.
Сега бе кехлибарът. А после, зачуди се Тобиос? Синьото имаше големи шансове. Лаписът никога не излизаше напълно от мода, а можеше да стане много скъп. Колкото по-син бе камъкът, толкова по-скъпо струваше. Много жени — а и мъже всъщност — се поддаваха на ласкателството, че очите им са с цвета на лапис.
Той забеляза, че на площада са дошли микенският търговец Плотеус и синовете му. Помаха им, но те очевидно разговаряха за нещо много важно, защото изобщо не го забелязаха. Може би дори пословичният късметлия Плотеус започваше да усеща натоварването от тази безсмислена война. За момента неговите кораби не бяха нито пленявани, нито потапяни, което беше вбесяващо. Не че Тобиос искаше да види честни моряци да умират сред Великата зеленина, но късметът на Плотеус означаваше, че стоките му се продават по-евтино, а това държеше цените ниски и намаляваше печалбите. Други търговци започваха да му завиждат, но Тобиос нямаше време за подобни разрушителни емоции. Плотеус бе религиозен, или поне така се твърдеше, и принасяше жертви на много богове. Може би в замяна те му помагаха. Самият Тобиос с удоволствие би подкупил божествата на тази земя, но ако го стореше, Пророкът със сигурност щеше да научи. А ако това станеше, щеше да последва смърт. Или нещо по-лошо. Мълвеше се, че преди няколко години Пророкът прокълнал някакъв човек с проказа. Един от слугите на търговеца пък разказваше историята за мъж, който го подразнил и на другата сутрин се събудил сляп.
По-добре да рискуваш с гнева на непознати богове, които може и да съществуват, а може и изобщо да ги няма, отколкото да разгневяваш Пророка, който със сигурност съществуваше.
Косата сега духаше силно, съскайки около навеса му. Тобиос взе старата си вълнена шапка от рафта под масата и я сложи върху боядисаната си в червено коса.
Когато се изправи, видя, че царският син Парис върви към него. Момчето носеше броня и очукан шлем. Тобиос огледа площада в търсене на пухкавата Елена, която обикновено ходеше с него. Те бяха симпатична двойка и той ги харесваше. Елена бе обикновена едра жена с миша на цвят коса и симпатична усмивка. Съпругът й очевидно я боготвореше. Винаги, когато пазаруваше сам, купуваше най-екстравагантните бижута за нея — украшения, които само наистина красива жена би посмяла да сложи. На следващия ден се връщаше умълчан и ги сменяше с други. Вкусът на Елена бе прост. Тя избираше брошките по формата на камъка или красотата на цвета им и предпочиташе среброто пред златото.
Тобиос се усмихна на младия мъж, когато той се приближи до масата.
— Студена утрин, нали господарю? — каза търговецът.
— Завиждам ти за наметалото, Тобиос — отвърна Парис. — Бронята не отблъсква студа.
— И на мен тъй са ми казвали, господарю. Битка ли очакваш днес?
Парис се усмихна по момчешки.
— Ако имаше такава, Тобиос, щях да съм почти толкова полезен, колкото перата — на рибата.
— Бойните умения са надценена работа — сподели търговецът съзаклятнически. — През дългия си живот открих, че бързите крака са много по-ценни от опита с оръжието. Въпреки че по-добре и от двете е умът ти да е бърз.
— В много войни ли си участвал? — попита Парис, докато разглеждаше една хитроумно направена гривна.
— В твърде много. — Тобиос потрепери при нахлуването на мрачните спомени. Реши да смени темата: — Това украшение е правено от внука ми. Мисля, че е първото доказателство за уменията, които ще развие с времето.
С крайчеца на окото си той видя Хеликаон сред тълпите. Намръщи се. Надяваше се, че не е дошъл да върне огърлицата.