Насочвайки отново вниманието си към Парис, той изчака търпеливо, докато младият мъж оглеждаше внимателно гривната. Тя бе изработена от навита сребърна нишка, усукана няколко пъти, в която бяха вплетени седем малки огнени опала. Младият Аарон ставаше все по-добър.
— Ако мога да бъда толкова дързък, господарю, мисля, че прекрасната Елена ще хареса много подобно украшение.
Преди Парис да успее да отговори, из площада проехтя пронизителен вик:
— Татко! Не! Това не е той!
Тобиос се обърна и видя пълния Плотеус вкопчен в Хеликаон. За един миг гледката беше комична — дебелият търговец на средна възраст с алена туника до глезените, вкопчен в стройния, облечен в бяло войн до маса за сладкиши.
Когато Тобиос се вгледа по-внимателно, видя, че това не е Хеликаон, а принц Деифобос — едно от копелетата на Приам, известен като Диос. Търговецът се зачуди защо спокоен човек като Плотеус би рискувал да обиди царски син… но в същия миг по туниката на Диос бликна червена кръв. Светлината на слънцето се отрази в острието в ръката на по-възрастния мъж. Диос се пресегна и сграбчи китката на Плотеус, но търговецът отскубна ръката си и заби кинжала в гърдите на принца. Дрехите на жертвата сега бяха напоени с кръв и тя потече по краката му. Ала той не спираше да се бори. Синовете на Плотеус се втурнаха към двамата мъже. Тобиос помисли, че са дошли да отскубнат баща си от сражението, но вместо това те извадиха кинжали и започнаха да удрят ранения принц.
— Парис! Парис! — извика Диос и Тобиос го видя да протяга ръка към брат си. После нечие острие го порази отново и той се преви, а от устата му потече кръв.
Търговецът се извърна към Парис. Младежът стоеше като статуя, замръзнал от шок и от страх. Тобиос сграбчи меча му, извади го от ножницата и се втурна към убийците, крещейки с цяло гърло:
— Убийци! Предатели!
По-младият син на Плотеус се извърна към него. По лицето му имаше кръв, а от касапския нож в ръката му капеше кръв.
Той задържа за миг погледа си върху търговеца на бижута, а после хвърли оръжието и побягна. По-големият син хвана баща си и го издърпа точно когато почервенелият от гняв Тобиос ги достигна. Той замахна с меча и уцели младия мъж в главата, прерязвайки кожата. Рукна кръв. Синът на Плотеус падна настрани, препъвайки се няколко крачки.
— Убийци! — извика отново Тобиос. — Дръжте ги!
Още един търговец се затича към ранения нападател и го удари със сопа. Мъжът падна в безсъзнание.
Застанал до тялото на Диос със съкрушено лице, търговецът Плотеус погледна Тобиос в очите. Не спираше да клати глава.
— Не исках това — извика той. — Кълна се в боговете, Тобиос, нямах избор…
— Червей такъв! — извика разярен мъж от тълпата. Тобиос го позна — търговеца Актонион. Той се затича напред и заби кинжала си дълбоко във врата на Плотеус. От раната рукна кръв и мъжът падна по лице на земята.
Тобиос коленичи до Диос. Очите на принца бяха отворени, но не виждаха нищо. Раните по лицето и врата му вече не кървяха. Мъжът, убил Плотеус, също коленичи до тялото. Тобиос погледна в тъмните очи на Актонион.
— Очаквах толкова прославен войн да е по-едър — отбеляза мъжът, загледан в трупа.
— Прославен войн ли?
— Не каза ли някой, че това е страховитият Хеликаон?
— Сгрешили са. Това е Деифобос, син на Приам.
Тобиос се изправи и се извърна към масата си. Парис все така стоеше там е отпусната челюст и сълзи в очите.
— Мъртъв е, нали? — прошепна той.
— Човек, намушкан толкова много пъти, обикновено умира.
Парис изстена.
— Той ме извика, а аз не му се притекох на помощ. Не можах да помръдна, Тобиос.
— Тогава иди при него сега — отвърна търговецът меко. — Не е редно синът на един цар да лежи сам сред прахта на пазара.
Ала Парис сякаш бе пуснал корени.
— О, Тобнос, провалих се. Той бе най-добрият ми приятел и когато имаше нужда от мен, аз не направих нищо!
Тобиос сдържа отговора си и се опита да прикрие презрението си. Парис беше безгръбначен, но пък добър клиент. Търговците не оставаха дълго в бранша, ако прогонваха такива като него. После видя, че младият мъж го гледа с умоляващо изражение. Тобиос въздъхна. Знаеше какво иска принцът. Онова, от което се нуждаеха всички страхливци.
— Не можеше да сториш нищо, господарю — каза той, произнасяйки лъжата с цялата искреност, на която бе способен. — Първите удари са били фатални. Ако се бе втурнал на помощ, щеше да рискуваш живота си за нищо. Постъпи мъдро.
Парис поклати глава, но не каза нищо.