Бе работил като гребец на търговски кораб, претоварен с медни слитъци. Галерата се разцепи в нещо, което моряците наричаха „удар” и Гершом бе единственият оцелял. Той не си позволяваше често да мисли за ужасяващите дни след катастрофата, но на това пътуване не се чувстваше добре.
Египтянинът се обърна, за да погледне към пътничките, застанали на задната палуба. Андромаха се взираше към голите острови, но тъмнокосото, докоснато от луната момиче, отново го бе зяпнало. Откри, че погледът й го смущава.
Хеликаон дойде на носа при него.
— Ще намерим залив, скрит от стихиите и ще пратим съгледвачи — каза той.
— Очакваш да ни нападнат толкова близо до троянски води?
— Вероятно не, но предполагам, че и Диос се е чувствал в безопасност насред троянския пазар.
Гершом се умълча за момент. Убийството отпреди два дни шокира всички. Особено пък, когато синът на убиеца призна полугласно, че мишената е бил Хеликаон. Слабото зрение на баща му го бе накарало да нападне Диос. Гершом погледна приятеля си и видя болката в очите му.
— В Египет жреците казват, че животът на човек се измерва в небесен пясък — каза той. — Когато пясъкът свърши, и животът свършва.
— Ние не вярваме в това — отвърна Хеликаон. — Иска ми се аз да бях на площада.
— Би предпочел да си мъртъв?
Царят на Дардания поклати глава.
— Аз нямаше да умра. Никога не бих навлязъл сред тълпа невъоръжен и не мисля, че един дебел търговец би бил достатъчно бърз, за да ме изненада.
Тогава Гершом се усмихна.
— Карпофорус те изненада, приятелю. Но да, ти си по-корав, отколкото Диос някога е бил. Въпреки това, не си неуязвим. Не позволявай самонадеяността да те заслепи за тази истина.
Хеликаон пое дълбоко въздух и го изпусна във въздишка.
— Зная, че казваш истината, Гершом. И аз харесвах онзи дебел търговец, така че може би той щеше да ме приближи достатъчно. Сега обаче никога няма да разберем.
— Синът екзекутиран ли беше?
— Още не. Открили другото момче, скрито в един склад. И двамата ще умрат утре. Приам нареди да ги изгорят живи на погребалната клада на Диос, за да му служат по Тъмния път.
— Това и заслужават — отбеляза Гершом. После хвърли поглед към задната палуба и изруга тихо. — Защо продължава да ме зяпа?
Хеликаон се засмя.
— Тя е още дете. Защо това те притеснява?
— Никога не съм се чувствал спокойно около лудите. Толкова са… непредсказуеми. Видях я в Троя, когато слязохме от кораба. Каза ми, че главата ми е пълна с мъгла, но че един ден ще прогледна. Оттогава думите й се въртят в ума ми. Какво означава това?
Хеликаон постави ръка на рамото му и се наведе към него.
— В един момент казваш, че е луда, а в следващия търсиш смисъл в думите й. Това само по себе си не е ли признак на лудост?
Гершом изсумтя.
— Именно затова не се чувствам спокойно край тях. Страх ме е, че болестта им може да се предаде като чумата. Ако стоя твърде близо, скоро ще започна да вия към луната.
— Тя не е луда, приятелю. „Прокълната” е по-правилната дума. Като дете я порази мозъчната треска. Повечето деца умират от нея, но Касандра оздравя. От онзи миг нататък стана такава.
— Възможно ли е да е истинска пророчица?
Хеликаон сви рамене.
— Веднъж ми каза, че тримата с нея и Хектор ще живеем вечно. По-късно сподели, че ще умре високо в небето, седнала на камък, и че трима царе ще се понесат към облаците заедно с нея. Някое от тези звучи ли ти като истинско пророчество?
Докато Хеликаон говореше, облаците внезапно се отдръпнаха и яркото слънце заблестя по морето. Островите от мътно-сива и кафява скала внезапно се обляха в ярко сребро и червено злато. Светлината от залязващото слънце се отразяваше в буреносните облаци, превръщайки ги в красив корал. Гершом гледаше възхитено тази прелест.
— Виждал ли си някога такава красота? — прошепна Хеликаон.
Египтянинът тъкмо щеше да се съгласи, когато забеляза, че приятелят му гледа към задната част на кораба. Той се обърна и видя Андромаха, окъпана в златна светлина, а жълтата й дреха блестеше, сякаш бе изплетена от разтопено злато. Тя се усмихваше и сочеше към морето. Едрият мъж извърна поглед към дясната страна на кораба и видя един делфин да се издига от водата, за да скочи отново.
— Това е Кавала — чу Касандра да вика щастливо. Момичето изтича до парапета и се провикна. Делфинът нададе висок писък, сякаш й отговаряше, а после скочи във въздуха и се завъртя. Капки вода се пръснаха от тялото му и яркото слънце ги превърна в диаманти.